За жалост, преди това да стане, той се обесил с колана си на решетката пред прозореца в килията си.
Вестниците пишеха, че разумът на Кинч се бил избистрил в нощта на смъртта му и той помолил Малън да поседи с него, за да си облекчи Кинч съвестта. Малън се съгласил и Кинч му разказал цялата история. Казал, че в миналото работел за „Ван Хутън“ и плавал с няколко от корабите на фирмата. Полицията поискала от Филип Монтфорт да потвърди това. Той казал, че нито името, нито лицето на Кинч му говорят нещо, но че било напълно възможно мъжът да е работил за фирмата. Самият той не знаел наизуст имената и лицата на всеки един човек, плавал на корабите им.
Кинч казал, че „Ван Хутън“ го била лишила от огромно богатство, и добавил, че искал да си отмъсти. Когато Малън го попитал какво е това богатство, Кинч му казал, че било сандък, пълен със съкровища. Малън изразил учудване и Кинч се разярил. Казал му, че научил адреса на Чарлс Монтфорт и отишъл в дома му една нощ, за да си върне съкровището.
Чарлс го познал и го пуснал да влезе. Двамата се качили в кабинета на Чарлс, където той чистел револвера си. Кинч си поискал съкровището и когато разбрал, че Чарлс няма да му го даде, хванал револвера, който Чарлс бил оставил на бюрото си, и го застрелял. Изплашен, той сложил пистолета в ръката на Чарлс, за да изглежда като нещастен случай или самоубийство, само не и убийство. После избягал, като прескочил през прозореца и оттам скочил на земята.
Кинч казал на Малън и че пресрещнал Ричард Скъли на кея на „Ван Хутън“, ударил го по главата и го хвърлил, както бил в безсъзнание, в реката. Прерязал гърлото на Алва Бийкман и се опитал да стори същото и с Филип Монтфорт.
Заключението беше, че човекът е безнадеждно луд. Никой в „Даркбрайър“ не успял да разкрие истинската му самоличност, откъде идва или какво е предизвикало състоянието му. Санитарят, който отговарял за него, подготвил тялото за погребение и Кинч бил погребан с дрехите, които носел при ареста си, в самотното гробище на „Даркбрайър“. Никой не присъствал на погребението.
– Надявам се след днешния ден поне известно време да не стъпвам в гробище – каза сега Филип.
– Как се чувстваш? – попита го Джо.
На бузата му, там където го беше ударил Кинч, имаше грозна синина, а раната от нож на гърдите му още не беше заздравяла.
– Съвсем добре. И много щастлив, че всичко това най-сетне свърши. След няколко дни и на вестниците ще им омръзне да разчепкват историята, нещата ще се успокоят и ще можем да се върнем към нормалния си начин на живот.
– Значи няма да се наложи да наемаме имение извън града, така ли? – пошегува се Джо.
Не беше забравила заплахата му да се изнесат от Ню Йорк, ако журналистите започнат да ги преследват.
– Да се надяваме, че не – усмихна се той. – Най-лошото скоро ще свърши.
Той сложи ръка върху нейната и усмивката му помръкна.
– Джоузефин, проявих небрежност. Искам да ти благодаря.
– За какво, чичо Филип? – попита Джо, поразена от внезапната му сериозност.
– За това, че ме предупреди – рече той. – Трябваше да те слушам по-внимателно, когато ми каза, че си видяла странен човек пред къщата. Бях дотолкова убеден, че Чарлс е извършил самоубийство, че в главата ми нямаше място за друго обяснение. Сбърках, Джо. Сбърках по много опасен начин. Но най-сетне стигнахме до истината и сега за Чарлс, Ричард и Алва бе въздадена справедливост, поне донякъде. Най-добре да оставим нещата така.
„Да – помисли си Джо. – Да ги оставим така.“
Беше по-лесно да спре да рови, да души, да задава въпроси, чиито отговори никога нямаше да научи. Де да можеше да го направи.
Трябваше да намери начин да отреже част от себе си – неспокойната, търсещата част. В следващите седмици и месеци щеше да се наложи да отреже още много части от себе си. В ателието на мадам Гавар бе решила да изпълни дълга си към майка си и семейството си и да се омъжи за Брам. Днес и през остатъка от живота си трябваше да спазва това решение.
И все пак въпросите оставаха. И я гризяха.
– Бих искала да оставя нещата така, чичо Филип – каза тя. – Но има още много отговори, които бих искала да науча. Искам да знам как е успял да избяга убиецът на татко, щом вратата на кабинета е била заключена отвътре. А самопризнанието на Кинч не обяснява куршума, който намерих под завесите.
– Баща ти може да го е изпуснал преди векове, Джо. И случайно да го е ритнал под завесите.