– Възможно е – съгласи се Джо. – Но какво ще кажеш за твърдението на Оскар Едуардс, че убиецът на Бийкман е бил левак, а Кинч – десняк?
Джо продължаваше да се позовава на измисления частен детектив, когато станеше дума за спорните въпроси в разследването. Имаше места, за които никога не би признала на чичо си, че познава, и моргата бе едно от тях.
– Не знам какво да кажа по този въпрос. Мога само да споделя с теб онова, което помня – как Кинч ме удари и после се хвърли към Алва и мен с нож в ръка – обясни Филип.
Джо си спомни твърдението на Оскар, че чичо ù е бил ударен два пъти в главата и следователно не е надежден свидетел. Напълно възможно бе спомените му от случката да са само за Кинч, не за Белязания.
Припомни си и колко уверено бе казал Оскар, че Кинч не би могъл да е убил Бийкман. Тя беше повярвала на Оскар, но Еди каза, че повечето хора отхвърляли теориите му. Да не би да е прибързала с доверието си? Ами ако Оскар бъркаше? Фактът, че водещата му ръка е била дясната, със сигурност не би го спрял да застреля баща ù или да удари Ричард Скъли по главата. Сега си каза твърдо, че Оскар е сбъркал. И усърдно се постара да си повярва.
И въпреки това оставаха още хиляди въпроси.
– Ами Елинор Оуенс и списъците? – попита тя чичо си. – Какво е превозвала „Бонавентура“? И кой е човекът с белега, който нападна Оскар Едуардс?
„И мен“ – додаде наум.
– Не знам дали някога ще разберем – каза Филип.
Погълната от въпросите си, Джо не усети нотката на досада в гласа на чичо си.
– Това, което ме притеснява най-много – продължи тя, – е тъгата на татко. Ти самият каза, че се чувствал не на себе си, преди да умре. Не мога да се отърся от чувството, че тази тъга, това отчаяние има нещо общо със смъртта му. Въртя се в кръг и все стигам до тази тъга.
Филип рязко спря.
– Джоузефин, защо продължаваш да се ровиш в мрака? – смаяно възкликна той. – Не се ли сблъскахме с твърде много мрак вече?
„Защото искам отговори, чичо Филип. Искам истината! – идеше ù да извика. – Защото съм такава!“
Вместо това каза:
– Разстроих те, чичо Филип. Съжалявам.
– Ти си обсебена, Джоузефин – каза чичо ù, а в челото му се вдълбаха тревожни бръчки. – Тъгата на баща ти е била просто съвпадение. Всички ние минаваме през периоди, когато не сме на себе си. Но сега трябва да оставим цялата грозна история зад гърба си. Най-вече ти. Не може да прегърнеш бъдещето, ако отказваш да пуснеш миналото. Добрият брак, удобният дом, децата – за това трябва да мислиш сега. Това би искал баща ти за теб.
– Ето къде си била, Джо – чу се глас зад тях.
Джо се обърна. Беше Брам. Групата опечалени бе стигнала портите на гробището. Джо и майка ù бяха пътували до черквата и гробището в екипажа на Олдричови и сега щяха да продължат пак заедно към дома на Бийкман.
– Може ли да ви я открадна, господин Монтфорт? – попита Брам.
– Боя се, че вече я открадна, Брам. Цялата – усмихна се Филип.
– Ама че работа, Лоли! Излез оттам веднага! – прогърмя гласът на Маминка някъде отзад.
Брам направи гримаса. Разпозна гласа на баба си. Всички го разпознаха.
Изведнъж се появи Ади, зачервена и задъхана.
– Брам, ще помогнеш ли на Маминка? Изгубила е едно от кучетата си в храстите. Защо изобщо ги е довела? На гробище! – тя кимна на Филип. – Здравейте, господин Монтфорт. Моля да ме извините за натрапването. Разбира се, ужасена съм от постъпката си. Брам, ела, моля те!
– Съжалявам за това – извини се Брам.
– Отивай – рече Джо. – Ще се видим при екипажа.
Когато Брам се отдалечи в търсене на загубения шпаньол, Джо пусна ръката на чичо си.
– Ще се видим у Бийкман, чичо Филип – каза тя.
– Джо – каза той и я хвана за ръкава.
– Да? – каза тя и се обърна.
По лицето му бе изписана силна тревога.
– Какво има, чичо Филип? – попита тя стресната. – Не ти ли е добре?
Той я хвана за ръката по-здраво.
– Добре съм. За теб се притеснявам. Ужасно – каза той. – Не допускай мрака, който сполетя това семейство, да те погълне и да не можеш да излезеш от него. Обърни му гръб, мила моя Джо. Сега. Докато все още можеш.
Глава седемдесет и четвърта
Джо влезе в стаята си и се тръшна на леглото. Беше изтощена. Траурният прием у Бийкман най-сетне беше свършил. Беше я изморил, заедно с лекцията на чичо ù.
Той искаше най-доброто за нея и за своите собствени деца – добри бракове, щастлив живот. Искаше да са заобиколени от хора като него самия – добри, мили и почтени. Тя разбираше това и го обичаше, но се чудеше дали парите и привилегиите не са го направили сляп за реалния свят.