„Не допускай мрака, който сполетя това семейство, да те погълне и да не можеш да излезеш от него. Обърни му гръб, мила моя Джо...“ Това беше казал. Изглежда не разбираше, че дори ти да обърнеш гръб на мрака, той няма да ти обърне гръб.
Джо се взираше в тавана. Беше късен следобед и дневната светлина започваше да помръква. Семейство Олдрич бяха изпратили Джо и майка ù до дома им. Ана беше помолила госпожа Нелсън да ù качи вечерята на табла в стаята. И тя се беше изморила и искаше да вечеря рано и да се оттегли за деня. Кейти беше приготвила гореща вана за Джо и беше напалила огъня в стаята ù – неща, за които Джо ù беше благодарна. След няколко минути Кейти щеше да дойде, за да ù помогне да се съблече.
Тя седна в леглото. Искаше да влезе във ваната, преди водата да е изстинала. Погледа ù привлякоха две дузини кремави рози, сложени във ваза на тоалетката ù. Досега не ги беше забелязала, но знаеше, без да гледа картичката, пъхната между цветовете, че са от Брам. Той ù пращаше рози всяка седмица. На вазата бяха подпрени няколко светлобежови плика за писма. Покани, помисли си тя, покани за празненства, за нас, прясно сгодената двойка. За тези празненства ще трябва да се поръчват рокли. Първо в по-светли нюанси на сивото, после в бледолилаво и накрая – в какъвто цвят пожелаеше тя. Мисълта не я развълнува по никакъв начин.
С тежка въздишка Джо си свали ботите и ги занесе в гардероба. Когато се наведе да ги прибере, видя вестника, който бе подпряла от вътрешната страна на гардероба. Беше „Уърлд“ – вестникът, който Оскар ù бе дал в „Чайлдс“. Беше го скрила тук. Сега го извади – заприлича ù на сувенир от далечно място, място, чиито цветове и звуци са започнали да избледняват в паметта ù.
– Вече нямам нужда от това – каза си тя и понесе вестника към камината.
На първата страница на вестника имаше статия за ареста на Кинч. На снимката той бе замръзнал за вечни времена с полицай Денис Харт от едната страна и санитаря Франсис Малън от другата.
Джо дръпна предпазната решетка на камината и тъкмо щеше да захвърли вестника върху пламъците, когато видя нещо и спря. Коленичи на килима, изглади вестника и огледа снимката отблизо.
Сега обаче не гледаше Кинч, а Малън. Макар лицето му да беше размазано, имаше нещо познато в него. Очите ù проследиха тънката сянка, която падаше върху едната му буза. Прокара пръст по нея.
И изведнъж разбра.
– О, мили боже – каза Джо.
Изправи се на крака. Знаеше къде трябва да отиде. Майка ù се беше оттеглила за през нощта и нямаше да я потърси. Можеше да се измъкне незабелязано от къщата, ако не вдигаше шум.
Джо написа бележка на Кейти, за да обясни отсъствието си, сложи в бележката еднодоларова банкнота, за да купи мълчанието ù, и я остави на тоалетката. После слезе на пръсти долу, взе си палтото и шапката и излезе през предната врата. Веднага щом се отдалечи от площад „Грамърси“, тя се затича към „Ървинг Плейс“, откъдето хвана файтон.
Не се притесняваше, че човекът с белега ще я нападне, ако излезе от къщи. Вече не. Той бе приключил с нея. И с Еди. Беше ги отклонил от следата.
– „Парк Роу“, моля – каза тя на файтонджията, докато се качваше. – Редакцията на „Стандарт“.
Глава седемдесет и пета
– Не. Абсурд. Всичко свърши. Окончателно този път. Кинч е мъртъв.
– Забравù, че питам аз.
– Това е някак невъзможно.
– Моля те. Налага се – каза Джо. – Защото, ако съм права, то теорията, която измислихме, докато бяхме у мадам Естер, е погрешна – Кинч и Белязания не са работели заедно. Защо тогава са били заедно, когато Бийкман е бил убит?
Еди се предаде.
– Добре, дай да видя – каза той.
Джо седеше пред бюрото на Еди в редакцията на „Стандарт“. Беше четвъртък вечер и повечето от колегите на Еди си бяха тръгнали. Джо извади късмет, че го хвана там.
Тя извади вестника от чантата си.
– Той е – каза и приглади страницата върху бюрото.
– Откъде знаеш? Лицето му е съвсем размазано.
– Виждаш ли това? – попита тя и му посочи сянката върху лицето на мъжа. – Първо помислих, че е сянка. Но не е. Белег е. Има ли други снимки? Това искам да знам. Ако има, може да са го хванали на тях. И може да успеем да видим лицето му по-ясно.
– Добре, ще проверим. Ела.
Те излязоха от редакцията на „Стандарт“ и тръгнаха към тази на „Уърлд“. Еди поговори с някакъв журналист, негов приятел, и му обясни какво им трябва. Онзи го поведе към фотографския отдел. Шефът на отдела тъкмо разчистваше бюрото си и се готвеше да си тръгва.
Еди му показа снимката във вестника и попита дали могат да разгледат останалите снимки, направени на местопрестъплението. След няколко минути гледаха три други фотоса. Кинч беше размазан на всичките, но не и човекът от дясната му страна.