Еди гледа небето известно време. Когато най-сетне наведе глава и срещна погледа на Джо, тя видя в очите му да гори същия огън, който усещаше у себе си.
– Утре вечер – каза той. – Ъгъла на „Ървинг“ и Петнайсета улица. В десет часа. Ще чакам. За последен път.
Глава седемдесет и седма
– Работата е там, че няма как да знаеш предварително доколко се е разложило тялото – философски заяви Оскар Рубин. – Винаги се изненадваш.
– Кой ли не обича изненадите – измърмори мрачно Еди.
Джо, Еди и Оскар разравяха пресен гроб в гробището на „Даркбрайър“.
Бяха се срещнали с Флин, гробаря, преди час край високите черни порти на приюта, като се погрижиха да се появят в момента, в който нощният пазач бе отишъл в кухнята за чаша горещо кафе. Флин ги беше пуснал вътре и ги беше завел при гробището, преди пазачът да се прибере в будката си до портите.
Оскар беше организирал всичко. Еди му бе разказал за снимките и му беше обяснил, че Франсис Малън и Белязания са един и същи човек. Оскар познаваше Флин и му предложи двайсет долара от парите на Джо, за да ги остави да изровят Кинч. Флин им беше осигурил малък маслен фенер, лопати, една щанга и им беше обяснил как да стигнат до гроба, след което ги беше оставил сами.
„Даркбрайър“ приютяваше най-вече богати клиенти. Телата на пациентите, които умираха там, почти винаги се погребваха в семейни парцели извън приюта. Малкото, които оставаха непотърсени от роднини, се погребваха в едно пусто парче земя в най-отдалечения от сградите край на парцела, който заемаше приютът.
От гробището Джо виждаше силуетите на сградите, откроени на лунното небе. Между дърветата скръбно виеше вятър, клатеше оголените им клони и завихряше мъртвите листа, покриващи студената земя. Преди малко смелостта я беше напуснала. Беше ù се приискало да избяга от това място и от онова, което се готвеха да направят.
Не можеше да се отърси от чувството, че преминава важна, ужасна граница и че щом отворят ковчега на Кинч, няма да има връщане назад. И въпреки това не беше избягала. Страхът ù беше силен, но нуждата ù да разкрие истината беше по-силна.
Тя продължи да копае, а Оскар да говори.
– Има много променливи. Възрастта. Теглото. Начинът, по който е умрял човекът. Сезонът – каза той. – Например вадите труп на десет дни от склад през януари... ще има обезцветяване, известна миризма, основно от изпразнените черва. Очите няма да ги има. Носът също – плъховете обичат носове. Но ако извадите същия труп през юли какво ще стане? Втечнени тъкани. Ларви. Подуване. Разпадане – това е, когато кожата се отлепя от плътта, щом се опитате да преместите тялото. А вонята? Неописуема.
Оскар се изкикоти.
– Ще си избълвате обяда. Гарантирам.
– След малко ще си избълвам вечерята, та може ли да млъкнеш? – попита Еди.
– Само се опитвам да отбележа факта, че господин Кинч може да е добре запазен – обясни Оскар. – Умря само преди четири дни, а времето е студено. Имаме късмет, че земята не е замръзнала, иначе нищо нямаше да свършим.
– Късмет не е първата дума, която ми хрумва – измърмори Еди. – Не мога да повярвам с какво се занимавам. Станах грабител на гробове. Вие също.
– Реално погледнато не е така. Освен ако не вземем Кинч с нас. Оскверняваме гроба, това е вярно, но не го ограбваме.
– Нима? Това е чудесно, Оскар. Вече се чувствам много по-добре. Знаеш ли какво? И ти си луд колкото нея – заяви Еди.
– Не съм луд, а любопитен. Затова дойдох. Ами ако Джо е права? Ако отговорите са наистина изписани на сърцето на Кинч? Представи си само – мъртвец, който има какво да разкаже. Непременно ще си го добавя в архива.
– Хайде да побързаме, става ли? – подкани ги Еди. – Колкото по-бързо го изровим, толкова по-скоро ще можем да се махнем оттук.
Джо се постара да не изостава от двамата мъже, но това бе невъзможно. Никога не бе хващала лопата в ръка, освен малка плажна лопатка, с която си бе играла като дете в Нюпорт. Тази, която държеше сега, беше тежка и копаенето на дупка заедно с още двама души беше трудно. Когато стигнаха дълбочина от около трийсет сантиметра, стана съвсем неудобно и тримата да копаят едновременно. Еди я помоли да остави лопатата и да им държи фенера.
После двамата с Оскар започнаха да се редуват и копаха в мълчание през следващия час, с пъшкане и сумтене, на светлината на фенера, а дъхът им излизаше на облачета в мразовития въздух. Когато бяха стигнали на около метър и двайсет дълбочина, лопатата на Оскар се удари в дърво. Надигна се противна сладникава миризма. Джо се насили да не ù обръща внимание.