– Значи сега искате да дискредитирате и чичо ми, освен баща ми? Може би някой е подкупил някого, но не и чичо ми. Той никога не би направил такова нещо – разгорещи се Джо.
Тонът ù се повишаваше с всяка дума, но вътрешно всичките ù защити падаха една по една. Възможно ли бе Еди Галахър да е прав? Едно от нещата, които каза, със сигурност бе вярно: само глупак би чистил заредено оръжие, а баща ù не бе глупак. От момента, в който бе разбрала какво е обяснението на смъртта му, не успяваше да го приеме.
– Учат ли ви на нещо друго в подготвителното училище, госпожице Монтфорт, освен да бродирате? – попита Еди. – Чичо ви има сериозна причина да подкупва полицията и тази причина сте вие. За самоубийството могат да се кажат много неща. То е грозно и тъжно, но най-вече е скандално. Ако хората знаеха истината, щяха да започнат да се чудят защо баща ви се е самоубил. Може би Чарлс Монтфорт е имал финансови проблеми, ще си кажат. Може би е намесена жена. Може би е изгубил ума си. Старите нюйоркски семейства, вашите хора, не харесват особено много скандалите, нали така?
– Да – потвърди Джо и потръпна при мисълта, че някой от социалния ù кръг би могъл да научи, че баща ù се е самоубил.
– Никой няма да започне да ви затръшва врати в лицето. Хората от висшето общество са твърде възпитани за това – каза Еди. – Но ще спрете да получавате покани за разни събития и никога няма да се стигне до предложение за женитба. Чичо ви иска да се погрижи да се омъжите за някой Олдрич, Рузвелт или Ливингстън. Иначе ще се наложи да се примирите с някой новобогаташ – съдба, по-страшна от смъртта – той се облегна на седалката. – Разбирате ли какво ви казвам?
Джо мълчеше. Беше в шок. Никой никога не бе разговарял с нея по този начин. Нито веднъж през целия ù живот.
– Това, което разбирам, господин Галахър – заяви тя, когато се овладя, – е, че изпитвате удоволствие от жестокостта си. Каквото и да мислите, че знаете за мен и моите хора, знайте и още нещо – Чарлс Монтфорт бе мой баща и аз го обичах.
Тя се обърна и потропа по едно малко прозорче отстрани на мястото на кочияша. То се отвори.
– Да, госпожице Джо? – каза Долан.
Беше извърнал глава в нейна посока, но очите му оставаха върху пътя. Движението започваше да става интензивно в края на деня.
– Спри, моля, Долан. Ще стигна вкъщи пеша. Бъди така добър да откараш господин Галахър у тях – каза Джо.
Полагаше усилия да овладее гласа си.
– Какъв е адресът, господине? – попита Долан.
– Рийд Стрийт 23, но не е нужно да ме карате, мога и сам да се прибера – отвърна Еди.
– За нищо на света не бих го допуснала – заяви Джо, докато Долан затваряше прозорчето.
– Госпожице Монтфорт, аз... моля ви, простете ми – започна Еди. Самодоволното му излъчване бе изчезнало. Сега изглеждаше засрамен. – Отидох твърде далеч. Така се държа, когато се чувствам притиснат в ъгъла. Хвърлям се напред и се опитвам да съборя противника, преди той да ме е съборил. Само че този път противникът е момиче.
– Долан ще ви закара в града – каза Джо, когато екипажът спря до тротоара.
Лицето ù бе скрито под периферията на шапката. Нямаше да му позволи да види колко я е разстроил. Еди се наведе към нея.
– Госпожице Монтфорт, съжалявам. Наистина. За поведението си и за загубата ви – каза той.
Очите му потърсиха нейните и тя видя, че съжалението му е искрено.
– Всичко наред ли е, госпожице Джо? – попита Долан, докато ù отваряше вратата.
– Съвсем наред – каза Джо.
Слезе от екипажа и пое към площад „Грамърси“, без да погледне назад. Ако някой я видеше, не би разбрал, че всяка крачка, която прави, изисква огромно усилие. Докато крачеше по улицата, си мислеше какво бе направил Еди Галахър. Беше я разстроил, беше я обидил, но дали ù беше казал истината?
Думите му отекваха в съзнанието ù: „Чарли Монтфорт допрял револвера до главата си и си пръснал мозъка.“ Емоциите я завладяха, тя се препъна и се подпря на желязната ограда пред най-близката къща, за да не падне.
– Госпожице? Добре ли сте? Да повикам ли полицай? – попита я едно вестникарче.
– Добре съм, благодаря. Просто моментно замайване – каза Джо и се насили да се усмихне.
Пое си дълбоко въздух няколко пъти и продължи нагоре по „Ървинг Плейс“. Искаше ù се да може да поговори с някого за станалото, някой, който би могъл да ù каже дали всичко това е истина, но кой? Майка ù и чичо ù не ставаха. На тях би се наложило да каже как е открила всичко, и те щяха да се ядосат много. Когато стигна до дома си, тя спря за момент, за да се успокои. Огледа площадката пред входа, втория етаж и прозорците на бащиния си кабинет. Изведнъж осъзна, че има кой да ù каже дали твърденията на Еди са истина.