През гробището премина силен повей на вятъра. Джо потръпна. Еди стоеше наблизо и явно усети тръпката.
– Искаш ли да ти дам сакото? – предложи той.
– Не, благодаря – отвърна тя.
Тръпката нямаше нищо общо с вятъра.
– Убиецът все още е на свобода – каза тя и изтри бузите си с опакото на дланта. – Всички мислят, че със смъртта на Кинч всичко е свършило, но ако сме прави, Малън е убил трима души и е на свобода. Ами ако нищо не е свършило? Ами ако животът на чичо ми е все още в опасност?
– Ще му кажеш ли за Малън? – попита Еди.
– Ще трябва – отвърна Джо.
„Но как?“ – зачуди се тя. Той даже не искаше тя да мисли за събитията от изминалите няколко седмици. Как щеше да реагира, ако му кажеше какво е научила тази нощ и как го е научила? Щеше ли да ù повярва?
Някъде в града часовник удари дванайсет пъти.
– Полунощ – каза Еди.
– Колкото и да ми беше забавно, време е да приключваме и да тръгваме – каза Оскар.
Той дръпна трупа до седнало положение, свали ризата и огледа гърба му. Имаше още татуировки, но бяха картини от същите виещи се линии с шипове, които красяха лицето на Кинч. Оскар облече тялото, после скръсти ръцете на Смит на гърдите му. Тъкмо се готвеше да сложи капака обратно, когато Джо го спря.
– Не трябва ли да кажем нещо? – попита тя. Съмняваше се, че Флин си е направил труда да произнесе траурно слово над гроба на Стивън Смит.
– Какво например?
Джо помисли няколко секунди и каза:
– Извинявайте, че ви притеснихме, господин Смит, но ви благодаря, че ни разказахте историята си. Надявам се да не възразите, че взех медальона ви. Той ще ми е нужен като доказателство, когато разговарям с чичо си. Трябва да защитя живота му. Иска ми се Елинор да беше още жива. Щях да я намеря и да ù дам сърцето ви. Щях да ù кажа, че сте я обичали и сте направили всичко възможно да се върнете при нея. Щях да ù разкажа историята ви.
Глава осемдесета
– Успяхме – каза Еди и слезе от файтона на ъгъла на „Лексингтън“ и Двайсет и четвърта улица.
– Благодаря – каза Джо на кочияша и му плати.
Беше изморена. Връщането на изкопаната земя върху ковчега на Стивън Смит беше трудна работа, както и промъкването им през портите на приюта. За щастие, пазачът беше заспал въпреки голямата чаша с кафе.
Освен умората Джо изпитваше и болка, и тъга. Това беше краят. Нищо повече не можеше да направи. Списъците, които Стивън Смит беше пращал на Елинор Оуенс, щяха да останат скрити, след като и тя, и Еди се бяха опитали да ги открият, но без успех. Малън никога нямаше да бъде разпитан, поне не от тях.
Еди беше прав – този човек бе твърде опасен. Тя щеше да разкаже на чичо си какво е научила, и той щеше да се обърне към властите. Те щяха да отидат при Малън. Времето на Джо в ролята на детектив беше свършило. От все сърце ù се искаше да не е така. Искаше ù се нещата да не са такива, каквито бяха. Искаше ù се тя самата да не е такава, каквато е – момиче, способно да забрави за дълга си към семейството и да последва желанията на собственото си сърце. Само че не беше такова момиче.
– Има ли гладни? – попита Оскар. – „Портман“ е зад ъгъла. Басирам се, че ще ни направят по някой сандвич.
– Как можеш дори да мислиш за храна, след това, което току-що направихме? – недоумяваше Джо.
– От мъртъвци винаги огладнявам – каза Оскар. – Щом се озовеш под земята, край с баниците. Край с печените пилета и картофените кюфтета. Така че яж, пий и се весели, така казвам аз. Но най-вече яж.
– С удоволствие бих дошла с теб, Оскар, но е почти един през нощта и трябва да се прибирам – каза Джо. После спонтанно го прегърна.
– Това пък за какво беше? – попита Оскар и се разсмя, когато тя го пусна.
– Не знам кога пак ще те видя. Не знам дали изобщо ще те видя отново. Просто исках да ти благодаря. За всичко. Никога не съм срещала човек като теб. Знам, че от теб ще стане чудесен лекар, и знам още нещо: Сара Стийн иска да я поканиш на вечеря.
Оскар се изчерви. После целуна Джо по бузата.
Джо се обърна към Еди. Погледът, който си размениха, беше изпълнен с любов и чувство за загуба. Беше оголен, тъжен поглед и Оскар го разбра.
– Аз... такова, ще повървя по улицата. Без особена причина – каза той.
– Предполагам и с мен едва ли ще се видиш отново – каза Еди. Гледаше Джо, не Оскар.
Джо наведе глава, за да не види той сълзите, които изпълваха очите ù.
– Ще ми липсваш всеки ден до края на живота ми. Защото ти го промени, Еди. Никога няма да те забравя.