– Добре, Джо, добре – с успокоителен глас каза Брам. – Но трябва да ми позволиш да те изпратя до вратата. Отказвам да си тръгна, преди да се уверя, че си в безопасност у дома си.
Брам спря екипажа. Помогна на Джо да слезе и я придружи до вратата за прислугата.
– Искам да ми обещаеш, че ще си почиваш – каза той с тревога в очите.
– Обещавам. Благодаря ти, че ме изслуша, Брам. Благодаря ти, че ми повярва.
– Всичко е наред, Джо. Прибирай се – каза той.
Джо кимна. Тя отвори внимателно вратата, вмъкна се вътре, затвори я и я заключи. После на пръсти се качи по задните стълби с надеждата, че няма да събуди никого. Когато стигна стаята си, веднага отиде до прозореца и погледна навън.
Брам все още стоеше на тротоара, без да помръдне. Сега вдигна ръка към очите си и изтри нещо. После се обърна и тръгна към екипажа си.
Глава осемдесет и втора
Джо почти не мигна тази нощ.
Съблече мръсните дрехи, събу калните обувки и уви всичко на топка, която скри в дъното на гардероба. После се пъхна в леглото по бельо и се мята до сутринта, преследвана от образа на Стивън Смит в ковчега.
На зазоряване скочи от леглото и влезе във ваната. След като се изми и се облече, тя се измъкна от къщата, без да срещне никого. Майка ù ставаше късно, особено в събота, и Джо знаеше, че същото важи за леля ù и братовчедка ù.
Чичо ù обаче не беше поспалив. Винаги казваше, че зазоряването е любимата му част от деня, и обикновено прекарваше няколко часа в работа в кабинета си, преди да седне на закуска със семейството си. Джо се надяваше, че и днес ще е така.
Тя забърза по стълбите към къщата на чичо си и почука леко на вратата. След секунди я отвориха.
– Госпожице Монтфорт, добро утро. Госпожа Монтфорт очаква ли ви? – попита Харни и я покани да влезе.
– Идвам при чичо си, Харни – обясни Джо. – Ще му съобщиш ли, че съм тук?
Докато Джо чакаше във фоайето, адмирал Монтфорт се взираше в нея със строгите си очи.
– Fac quod faciendum est – прошепна тя, за пореден път черпейки сили от девиза на рода Монтфорт. Щяха да са ù нужни.
Харни се върна.
– Оттук, моля, госпожице Монтфорт – каза той и я поведе към кабинета на чичо ù.
Филип стоеше на вратата, когато стигнаха.
– Джо? Доста необичаен час за посещение. Всичко наред ли е? – попита той.
Джо изчака, докато влязат в кабинета, и Харни затвори вратата след себе си, преди за заговори.
– Не, чичо Филип, не е наред. Трябва да споделя с теб извънредно тежка новина и ще ми се ядосаш, когато я чуеш. Много ще се ядосаш. Но те моля да ме изслушаш.
Джо седна. Погледна благото лице на чичо си, сега намръщено от тревога, и ù се прииска да не се налагаше да му разказва какво е научила. Но нямаше избор. Трябваше ù помощта му. Наистина беше благ, но освен това беше силен и умен и щеше да направи каквото е необходимо.
Джо изопна рамене, пое си дълбоко въздух и заговори. Започна с отиването си в ресторант „Чайлдс“ и завърши с пътуването до „Даркбрайър“ и връщането ù у дома с Брам. Призна си и за Оскар Едуардс. Налагаше се. Брам беше видял Еди и Оскар и можеше да ги спомене на чичо ù.
Филип пребледня, докато я слушаше. Седеше абсолютно неподвижно и попиваше всяка нейна дума. Когато тя приключи, той стана, наля си чаша портвайн и я изпи на един дъх. Макар да стоеше с гръб към нея, Джо виждаше колко силно стиска чашата и как потръпват раменете му, и разбираше, че полага усилия да не избухне. Накрая той се обърна и я погледна.
– Възможно ли е всичко това да е истина? – попита той.
– Съжалявам, чичо Филип. Толкова съжалявам – каза Джо.
Сърцето я болеше за него и наистина съжаляваше, че отново му причинява болка. Филип се върна на мястото си.
– Кинч е бил Стивън Смит... Но как? – попита той. – Смит загина в морето. „Чайка“, корабът, на който плаваше, потъна при буря.
– Не знам как, но някак е оцелял и се е върнал в Ню Йорк да търси Елинор Оуенс и списъците, които ù е бил изпратил.
– И не се е самоубил в „Даркбрайър“, така ли? Бил е убит?
– Да, мисля, че го е извършил санитарят му в приюта... Франсис Малън. Веднъж нападна и мен.
– Какво? – не повярва на ушите си Филип.
– Мисля, че Малън е убил и господин Бийкман, господин Скъли и татко.
Филип покри лицето си с ръце. После разтърси силно глава, сякаш се опитваше да я проясни.
– Имаш ли някакви доказателства за това, което ми разказа току-що?
– Боя се, че доказателствата изобщо са съвсем малко – призна Джо. – Имам само това.
Тя бръкна в чантичката си, извади медальона на Стивън Смит и го сложи на масичката. Филип се втренчи в медальона. После го взе и прочете гравираното.