– Кейти, чичо ми идвал ли е? – попита тя.
– Не, госпожице, но прати бележка, че ще намине в седем.
Джо се успокои, че не е изпуснала чичо си. Тя благодари на Кейти и после я помоли да ù напълни ваната и да ù приготви дрехи за преобличане. Тази сутрин се беше изкъпала съвсем набързо. Сега искаше да полежи в топлата вана по-дълго и да отмие пръстта от гроба на Кинч, мириса на смърт и тъгата от последното сбогом, което бе казала на Еди.
В шест и половина тя беше изтъркана, облечена и с прибрана коса. Точно в седем се чу звънецът. Тя слезе долу, щом го чу, и започна да събира силите, които знаеше, че ще ù трябват, за да издържи следващия час. Майка ù нямаше да приеме лесно това, което щеше да ù каже чичо ù Филип.
– Добър вечер, чичо – каза тя, когато излезе във фоайето.
Тийкстън посегна да помогне на Филип да си съблече палтото, но той каза, че предпочита да остане с него. Джо сметна това за необичайно, но не каза нищо.
– Сега отивам при майка ти – каза Филип. – След като кажа каквото имам за казване, ще те повикам. Предполагам, че е в приемната, нали?
– Там е – потвърди Джо.
Филип влезе в приемната, а Джо отиде да чака в библиотеката. Опита се да разсее тревогата си, като се загледа през прозореца, от който се откриваше гледка към площада. В светлината на една газова лампа тя видя една фигура, тънка и прегърбена, близо до входа за прислугата в къщата на семейство Кавъндиш, която беше по диагонал на нейната. Лудата Мери. Вратата се отвори и госпожа Пъркинс, готвачката на Кавъндишови, ù подаде малък вързоп, увит в кафява хартия. Мери наведе глава, после забърза към площадката пред къщата. Седна на стълбите, отвори вързопчето и лакомо започна да яде.
– Джо? Там ли си?
Беше чичо ù.
Джо бързо излезе от библиотеката и тръгна към приемната. Филип задържа вратата пред нея, после я затвори. Майка ù седеше на едно канапе, стиснала носна кърпичка. Очите ù бяха зачервени и подути. Цялата трепереше.
– О, мамо – изхлипа Джо.
Седна до нея.
Майка ù взе ръката ù в своята. Огледа я внимателно, после погледна Филип.
– Не го вярвам – каза тя. – Не мога да го повярвам. Не е вярно!
– Джо, на майка ти ù е трудно да приеме това, което ù казах. Би ли повторила разказа си пред нея? Започни от самото начало.
– Да, чичо – каза Джо. После се обърна към майка си и ù разказа всичко от игла до конец – от отиването си в редакцията на „Стандарт“, за да предаде на господин Стоутман завещаното му от баща ù.
Ана слушаше, от време на време клатеше глава, притискаше кърпичката до очите си и шепнеше „не“. Когато Джо свърши, в стаята се спусна мъртвешка тишина. Единственият звук идваше от стоящия часовник.
Филип наруши мълчанието. Той се обърна към Ана и каза:
– Сега виждаш ли? Точно както ти казах.
Джо беше толкова щастлива, че той е тук. Благодарна бе за спокойния му, безстрастен глас. За силното му присъствие. Сама нямаше да се справи.
– Ужасно – продължи той, без да сваля поглед от майката на Джо. – Истински кошмар, особено след всичко друго, през което мина. Но аз ти казвах, Ана. През цялото време ти го повтарях. Ти не ми вярваше. Сега вярваш ли ми? Виждаш ли? Клетата ни, скъпа Джо е загубила разсъдъка си.
Глава осемдесет и четвърта
– Какво? – Джо се изсмя невярващо. – За бога, чичо Филип, какво говориш? Не съм си изгубила разсъдъка!
– Джоузефин, моля те – през сълзи промълви Ана. – Помисли за всички ужасяващи неща, които ни разказа току-що... да ходиш по улиците посред нощ с непознати мъже, в моргата, в публични домове, да изкопаеш труп... – гласът ù пресекна. Тя се насили да се овладее. – Това е чудовищно!
Джо усети първите пипалца на страха да се спускат по гръбнака ù.
– Но мамо, направих всичко това, за да открия истината за смъртта на татко – обясни тя.
– И кога точно направи всички тези неща? Кога? – попита майка ù.
– Най-вече през нощта. Понякога и през деня.
– През нощта? Това е лъжа, Джоузефин – каза майка ù. – Всяка нощ те проверявам. Още откакто беше съвсем мъничка. И всяка нощ, откакто се прибра вкъщи след смъртта на баща ти, те намирам в леглото ти, дълбоко заспала.
– Намирала си Кейти. Разменихме се. Няколко пъти – каза Джо с нарастваща нервност. – Мамо, всичко това е истина!
Тя се обърна към чичо си.
– Кажи ù, чичо Филип! Кажи ù истината!
– Мила моя Джо – започна Филип с лице, сгърчено от жал. – Казах ù каквото знам – че тази сутрин си дошла при мен силно разстроена и си ми разказала чудовищна, отвратителна история. И че това не се случва за пръв път. Проявих глупост и не предприех нищо досега, като се надявах, че състоянието ти е реакция на загубата на баща ти и ще отмине. Сбърках. Вместо да се оправиш, ти се влоши. Снощи, вместо само да си представяш, че излизаш от дома си, наистина си излязла.