– Хайде, ела. Облечи си палтото.
Джо се обърна към майка си.
– Мамо, моля те! – проплака тя. – Спри това!
– Бедно мое дете, правим го за твое добро – каза Ана. Гласът ù се прекърши. Тя се извърна и заплака в кърпичката си.
Филип подаде на Джо палтото.
– Моля те, Джо. Не усложнявай нещата още повече.
На Джо ù се зави свят. Всичко това ù изглеждаше нереално. „Как е възможно да се случва?“ – запита се тя.
Когато закопча палтото си, Филип я подхвана под ръка и я поведе към вратата. Когато я отвори, тя видя лъскавия му черен екипаж на улицата. Обхвана я паника. Опита се да се освободи, но чичо ù само я стисна по-силно.
– Моля те, чичо Филип, моля те, не го прави – изхлипа тя.
Филип обаче беше непреклонен. Поведе я към колата. Лудата Мери ги подмина и чу как Джо умолява чичо си да я пусне. Жената спря и се вторачи в тях.
– Мърдай – излая ù Филип.
Мери трепна. После се дръпна към площадката пред къщата на Джо. Филип подаде куфара на кочияша и я качи в екипажа. Джо се опита да отвори отсрещната врата, но беше заключена. Тя погледна през прозореца, докато чичо ù се наместваше на седалката срещу нея, с надеждата, че майка ù ще излезе на площадката, че е променила решението си. Само че майка ù я нямаше, само Лудата Мери седеше на площадката. Джо за секунда срещна очите на просякинята и видя собствения си страх отразен в тях.
– Накъде, господин Монтфорт? – попита кочияшът.
– На изток, Томас – отвърна Филип. – Към приюта „Даркбрайър“.
Глава осемдесет и пета
„Не съм тук – помисли си Джо и стисна силно очи. – Това не се случва наистина.“
Но се случваше. Тя отвори очи и видя, че нищо не се е променило. Седеше срещу чичо си. Бяха в екипажа му и пътуваха към „Даркбрайър“. Щяха да я приемат като пациентка. Чувството за нереалност стана толкова силно, толкова замайващо, че ù се стори, че ще повърне.
Може би майка ми и чичо ми са прави, помисли си тя. Може би наистина съм луда. Нали така става с лудите? Мислят, че всички останали са луди. Тя покри лице с ръцете си и тихо изстена.
Филип, забелязал състоянието ù, каза:
– Всичко ще бъде наред, Джоузефин. Обещавам ти.
– Така ли? – попита през сълзи тя.
– Да, само за малко е. Докато си в „Даркбрайър“, нервите ти ще се успокоят и ще си възстановиш разсъдъка. Знам, че си ми ядосана, но какво друго можех да направя след онова, което ми разказа Брам? След всичко, което ти самата ми каза? Че си ходила в морги и бардаци. Че си изкопала труп. Че Стивън Смит се е върнал от Амирантите...
Джо замръзна.
„Само че аз не съм ти казала това, чичо Филип – каза си тя и всичко ù стана ясно. – Защото не знаех.
Досега.“
Онази част от татуировките на Смит, в която се споменаваше мястото, където е бил захвърлен, беше размазана от разлагането. Както и името на онзи, който го беше захвърлил там.
Джо знаеше, че Амирантите, групичка острови в Индийския океан, са част от по-голямата група на Сейшелите. Беше чувала за трагичната смърт на Стивън Смит от време на време в детството си, но никой никога не бе споменавал Амирантите. Единственото обяснение, което беше чувала, бе, че е отплавал да огледа района с кораб на име „Чайка“ и че корабът и всички на него потънали по време на буря.
Откъде би могъл чичо ù да знае къде е бил захвърлен Стивън Смит?
Освен ако самият той не беше отговорен за това.
Сърцето на Джо биеше като чук в гърдите ù. Обзе я неподправен, заслепяващ ужас. Сега разбра. Разбра всичко.
Еди беше прав. Думите, които ù беше казал на пристанището, се появиха в съзнанието ù. „По-добре да свикнеш с идеята, че някой във „Ван Хутън“ не е толкова почтен...“ После отново се беше опитал да ù отвори очите – снощи, край гроба на Стивън Смит. Де да го беше послушала!
Чичо ù, любимият ù чичо, стоеше зад престъплението, което Смит бе разкрил. Смит сигурно го е заплашил, че ще го изобличи, затова Филип се е погрижил той да изчезне. Може би чичо ù е предложил проучвателното пътуване до Сейшелите и е платил на капитана на кораба да се отърве от Смит по някакъв начин. Само че Смит се върнал. И този Малън се бе погрижил за него, без съмнение по поръчение на чичо ù.
Джо осъзна и още нещо – чичо ù не вярваше, че е луда. Само се преструваше, за да я вкара в приюта. Защото се беше превърнала в заплаха за него.
Сега тя вдигна поглед към него. Той гледаше през прозореца и продължаваше да говори. Страх, гняв и отвращение се надигнаха в гърдите ù. Тя инстинктивно се дръпна по-далеч от него.
– ... а и историята става все по-невероятна с всяко повторение – говореше той. – Нали го осъзнаваш? Също така би трябвало да осъзнаваш необходимостта да ти осигурим помощ, Джо. Джо?