Той обърна глава. Погледът му се изостри, когато видя, че се е притиснала назад към седалката, и изведнъж под маската на загриженост, изписана на лицето му, проблесна друго изражение – много по-зловещо.
„Не се разкривай – каза вътрешният ù глас. – Не бива да разбира, че знаеш.“
Тя бързо се усмихна.
– Осъзнавам го, чичо Филип. Просто... просто толкова ме е страх – каза тя.
– Няма от какво да се страхуваш – каза той. – Колкото по-бързо признаеш болестта си и започнеш да сътрудничиш на лекарите, толкова по-скоро ще те излекуват.
– Да. Разбира се – покорно каза Джо.
„Само че няма да ме излекуват, помисли си тя. Няма да успеят. Ти ще ме вкараш в „Даркбрайър“ тази вечер и тогава ще дойде той, Малън. Може би ще дойде утре вечер. Може би следващата седмица. Но ще дойде. Ще ме удуши и ще нареди нещата така, че да изглежда като самоубийство. Точно както направи със Стивън Смит.“
Вътрешният ù глас замлъкна за момент, после добави още нещо: „Ако искаш да живееш, Джо, ще трябва да бягаш.“
Глава осемдесет и шеста
Джо видя първо високата каменна ограда, после черните порти. „Приют за душевноболни „Даркбрайър“ – пишеше на портите.
Джо знаеше, че вратата вдясно е заключена. Дали пък чичо ù по някакво чудо не беше забравил да заключи онази вляво? Тя хвърли поглед към вратата. Филип я видя.
– Не създавай проблеми, Джоузефин. И двете врати са заключени. Дори и да успееш да излезеш от колата, Томас и аз ще те последваме – предупреди я той.
След секунда минаха през портите. Джо бе идвала тук едва предишната нощ и знаеше, че когато пазачът заключи портите след тях, няма да може да излезе. Нямаше друг изход от „Даркбрайър“ освен през реката, но ниската температура, бързото течение и тежките ù дрехи щяха със сигурност да доведат до бърза смърт. Обезумяла от страх, Джо се хвърли към вратата вляво, но чичо ù я блъсна обратно.
– Няма да повтарям – студено каза той.
Екипажът продължи да се движи. Пазачът заключи портите. Джо бе пропуснала единствената си възможност. Когато колата спря пред главната сграда – готическо чудовище с кули и кулички и с решетки на всички прозорци, Джо я заля тъмната вълна на отчаянието.
– Не прави повече опити за бягство – каза Филип, – или ще съжаляваш.
Успокояващата му усмивка и мекият глас бяха изчезнали. Тя никога не беше виждала тази страна на личността му преди.
Томас отвори вратата. Филип слезе, после помогна на Джо и без да я пуска, я поведе по каменните стълби, които водеха от алеята към входа на сградата. В подножието на стълбите ги чакаше сестра в униформа.
– Добре дошли, госпожице Монтфорт. Очаквахме ви – бързо каза тя. – Аз съм сестра Уилямс и ще се грижа за вас.
Джо се огледа диво, все още с надеждата, че ще открие път за бягство. Филип я стисна по-силно.
– Госпожица Монтфорт е превъзбудена – обясни той на сестрата.
– Случва се понякога – рече сестрата. Отправи на Джо фалшива усмивка. – Няма нужда да се разстройваш, мила. Тук добре ще се грижим за теб.
Тя се обърна и направи знак на някого зад тях да се приближи.
– Ще помогнете ли на господин Монтфорт да настани племенницата си, господин Малън?
Джо спря да диша. Главата ù рязко се отметна назад. Горе на стълбите стоеше мъжът с белега на лицето. Беше тук. Сега. Чичо ù нямаше да чака. Щеше да я убие още тази нощ.
– Не! Пусни ме! – изкрещя тя и се задърпа. – Той е убиец!
– Господин Малън, ако обичате – строго каза сестрата.
Джо осъзна, че е безсмислено да се бори. Спомни си „Десет дни в лудницата“ и как никой от персонала не вярвал на пациентите, които казвали, че са нормални. Знаеше, че и сестра Уилямс няма да ù повярва.
Малън се спусна бързо по стълбите.
– Аз ще я взема, господине – каза той и пръстите му се сключиха около китката на Джо.
Филип я пусна и тръгна нагоре по стълбите редом със сестрата. Джо се опита да се отскубне, но Малън изви ръката ù зад гърба. Пръстите му стискаха като менгеме.
– Спри – изсъска той в ухото ù. – Иначе ще я счупя.
Джо нямаше друг избор, освен да се качи по стълбите.
– Виждате ли? Вече е по-спокойна. Чудесен е с пациентите. Толкова успокояващо им действа. Има много богат опит, ще знаете. Един от най-дълго работилите тук санитари – обясняваше сестрата. – За племенницата ви ще се грижат сестри, разбира се, но санитарите придружават новите пациенти до стаите им. Те са по-подходящи за обуздаване на буйстващите.
– Сигурен съм, че ще е в добри ръце – каза Филип. – Бих искал да ù дадете успокоително довечера, за да се успокои умът ù и да може да спи. Не бих искал да я връзвате, ако не е наложително.