– Разбира се, господин Монтфорт.
Джо видя как щяха да се развият нещата. Малън щеше да я дрогира. После щеше да се върне в стаята ù и да я удуши. После щеше да завърже нещо – може би чаршафа от леглото – за решетката на прозореца. Другия край щеше да завърже около шията ù.
„На следващия ден сестрата ще се сети колко неспокойна съм била – помисли си. – Ще каже, че ефектът на успокоителното е свършил и аз съм се обесила, и че това нямало да се случи, ако прекалено мекият ми чичо им бил позволил да ме завържат за леглото.“
Страхът пулсираше в главата на Джо. Бяха стигнали до половината на стълбите към сградата. Ако не побегнеше точно в този момент, нямаше да получи друга възможност. Но тя не можеше да побегне. Малън я стискаше с мъртвешка хватка. „Тук ще си умра“, помисли си Джо. Вратата на главната сграда се показа пред тях. Малън я бутна да върви и тя се препъна. Едната ù обувка почти падна.
Което ù даде една последна отчаяна идея.
На следващата крачка тя събу обувката си и я срита назад.
– Обувката ми! – изплака тя. – Падна ми обувката! Искам си я!
Сестра Уилямс се завъртя към нея. Филип също се обърна, раздразнен.
– Вдигни я – излая той към Малън.
Малън, който не искаше сестрата да види как е извил ръката на Джо, отпусна хватката си, но без да маха ръка от китката ù, и се наведе да вдигне обувката.
Джо не можеше да се мери с него по физическа сила, но можеше да използва елемента на изненадата, което и направи. Докато Малън се изправяше с обувката в ръка, тя го хвана за главата със свободната си ръка и ритна нагоре с коляно, право в лицето му.
Чу се отблъскващо хрущене, когато коляното ù строши носа му. Той отметна глава назад и изрева от болка. Ръцете му литнаха към лицето. В момента, в който пръстите му пуснаха китката ù, тя побягна.
Хукна надолу по стълбите и се отдалечи в мрака. Чу Малън да крещи след нея. Рискува да хвърли поглед през рамо и после продължи да тича към малка горичка. Той не я гонеше. Стоеше превит на стълбите, с ръце на носа, а кръвта му капеше по земята.
Гонеше я Филип. От погледа, който зърна в очите му, Джо осъзна, че този пъти няма да се задоволи с това да я хване и да я завлече обратно в приюта.
Щеше да я убие на място.
Глава осемдесет и седма
Джо бягаше, за да спаси живота си.
През горичката, през някаква морава, през мрака.
Дъхът ù свистеше като вятър в ушите ù, а сърцето ù думкаше като парен чук. Филип сигурно я чуваше.
Тя го чу да вика в далечината, заедно с Малън. После гласовете се приближиха. Тя не можеше да продължава да тича. Трябваше да се скрие и да се надява, че няма да я намерят. Портите на приюта бяха зад нея. Само през тях можеше да се излезе. Значи трябваше да заобиколи и да се върне обратно.
Пред нея се оказа гъсталак от чимшир, все така зелен и през късната есен. Тя изу останалата на крака ù обувка, сложи я на пътеката, която минаваше отляво на храстите, и пропълзя в гъсталака, благодарна, че се беше облякла в тъмносини дрехи. Това щеше да ù помогне да остане незабелязана. Можеше да надзърта между храстите и да види накъде да поеме после.
Джо стоеше напълно неподвижно и се опитваше да успокои дишането си и да забави бесния бяг на сърцето си. В този момент видя чичо си да се приближава по пътеката, задъхан и ругаещ. Обувката веднага привлече вниманието му.
– Малън! Насам! – извика той и продължи по лявата пътека. Точно както се бе надявала тя.
Щом се отдалечи, Джо изскочи от храстите и хукна в обратната посока, като се насочи първо към горичка от няколко брези. Беше решила, че Малън се движи след чичо ù и ще поеме по същата пътека.
Беше сбъркала. Когато доближи брезите, Малън изскочи от тях и се понесе към нея. Носът му още кървеше. Джо изпищя и се завъртя, видя в далечината някаква сграда и побягна натам.
– Тук е! Хванах я! – изкрещя Малън.
Краката на Джо, само по тънки чорапи, летяха над земята. Тя беше по-лека и по-бърза от Малън, и бързо увеличи разстоянието помежду им. Когато стигна сградата, Джо се хвърли към вратата, но тя се оказа заключена. Бързо заобиколи с надеждата да открие друг вход и видя отворен прозорец на мазето. Пантите на прозореца бяха горе. Тя се промуши през него с краката напред, увисна на ръце за момент и се пусна. Подът се оказа на петдесетина сантиметра под нея. Тя отстъпи от пътеката, прокарана от луната светлина, молейки се Малън да не я е видял и да не е чул как се затръшва прозорецът след нея. Минаха няколко секунди, после минути и после тя видя чифт крака, които спряха пред прозореца. Към тях се присъедини втори чифт крака.