– Ти, татко – прошепна тя.
Глава шеста
Хладният нощен бриз повя през отворения прозорец в стаята на Джо и изду пердетата като корабни платна. По пода се разливаше лунна светлина. На долния етаж големият часовник удари кръгъл час – два сутринта. Джо се заслуша в дълбокия, добре познат звук.
Седна в леглото си съвсем будна и заопипва наоколо за кутията кибрит, която бе оставила на нощното си шкафче. Няколко минути по-късно мина внимателно покрай спалнята на майка си и заслиза по стълбите със свещ в ръка и с надеждата да не се сблъска с Тийкстън.
Кабинетът на баща ù беше в предната част на къщата. Джо се вмъкна вътре, като успешно избегна една разхлабена дъска в паркета точно пред вратата, и издиша дълбоко. Успокои се, че не беше срещнала иконома. Тийкстън обичаше да си пъха носа в чужди работи и да доносничи. По принцип би трябвало по това време да е в леглото си, както и останалата прислуга, но всички знаеха, че когато не може да заспи, става и чисти сребърните прибори или навива часовниците из къщата.
Джо остави свещника върху огромното махагоново бюро на баща си и се огледа. Ако изобщо съществуваха отговори на въпросите ù за смъртта му, щеше да ги намери тук. Кабинетът му бе неговото убежище. Подчертано мъжка стая, цялата в тъмно дърво и кожа. Всяка вечер прекарваше по един-два часа тук да чете, да пише писма и да си проверява бележника за предстоящите задачи.
Точно този бележник искаше да намери Джо. Искаше да види какво е записал за 16 септември, 1890 г. – деня, в който умря. Беше попитала майка си по време на вечеря.
– Знаеш ли какво е станало с бележника на татко? Бих искала да го запазя за спомен – беше излъгала тя.
Но майка ù, дълбоко покрусена от загубата си, бе отказала да говори за бележника. Беше поровила в храната и после се бе оттеглила в спалнята си. Не бе попитала Джо как е минал денят ù, нито пък защо посещението ù при преподобния Уилис бе продължило толкова дълго. Седнала сама до масата в трапезарията, Джо се зачуди дали майка ù изобщо си спомня, че е излизала.
– Трябва да е някъде тук – прошепна сега, докато ровеше из едно от чекмеджетата в бюрото. Извади оттам една ножица, няколко писалки и кутия кибрит – какво ли не, но не и бележник. Претърси и останалите чекмеджета, погледна под попивателната, но не откри нищо.
„В книгите с мистерии, които чета, никога не е така. Там винаги има тайно отделение в някое чекмедже. Или тайни рафтове в библиотеката. Нещо – мислеше си тя. – Помогни ми, татко. Моля те.“
Тя обиколи бюрото в търсене на тайник под паркета, но не откри нищо. После издърпа всички чекмеджета и ги нареди на пода. След това опипа вътрешността на бюрото с надеждата да намери тайно резе или копче. Усилията ù останаха безрезултатни. С тежка въздишка Джо върна чекмеджетата на местата им. Тъкмо затвори последното, и чу звук – изскърцване.
Джо познаваше този звук. Идваше от разхлабената дъска пред вратата. Знаеше и каква е причината за звука.
Тийкстън.
Глава седма
Джо знаеше, че разполага едва с няколко секунди.
Облиза пръсти и стисна фитила на свещта. Пламъкът угасна със съскане, но без дим. Тя сграбчи свещника и пролази под бюрото, при което поряза коляното си на нещо невидимо. Издърпа стола на мястото му пред бюрото точно когато вратата започна да се отваря.
Чуха се стъпки. Неговите. Прекосиха стаята бавно. Тя го чу да проверява ключалките по прозорците, после да навива часовника. „Какво го е довело тук?“ – зачуди се тя. Дали я беше чул да ходи из къщата?
„Върви си, Тийкстън – примоли му се тя наум. – Махни се.“
Само че той не се махна. Вместо това се приближи до бюрото и намести попивателната.
– Дявол я взел тази камериерка – измърмори той. – Казах ù да не пипа нищо в тази стая.
Сега стоеше пред бюрото. Само една дървена плоскост го делеше от Джо. Сърцето ù биеше толкова силно, че тя се уплаши да не го чуе Тийкстън. Представи си го как заобикаля, дърпа стола и се навежда да я погледне с мазна, тържествуваща усмивка.
– Госпожице Джо? Колко необичайно. Всичко наред ли е? – щеше да я попита.
До сутринта майка ù щеше да е информирана в подробности за всичко. Не му се искало да разпространява слухове – така щеше да каже той на готвачката, госпожа Нелсън, която пък после щеше да разкаже на цялата къща, но бил много притеснен за госпожица Джо. Държала се твърде смело за една млада дама.