– Тук ли? Как? Ще разберат, че сме ние! – каза един глас. Този на Малън.
– Ще кажем, че е паднала и си е ударила главата на камък – това беше чичо ù.
– Първо трябва да я намерим – каза Малън.
– Ти тръгни натам. Аз ще се върна назад – каза чичо ù.
Те тръгнаха и Джо седна тежко на дървения под, изтощена. Чичо ù се опитваше да я убие – човек, когото беше обичала и на когото беше имала пълно доверие. Тя изхлипа. Захапа юмрук, за да заглуши риданието, защото знаеше, че ако веднъж започне да плаче, няма да може да спре. С плач нямаше да се спаси. Щеше да се спаси с мислене. Тя се постара да се успокои и да обмисли следващия си ход.
Нямаше на кого да разчита за помощ. Чичо ù беше казал на всички, че е луда, и сигурно беше подписал съответните документи. Нямаше да се вслушат в нищо, което тя им кажеше. Единствената ù надежда беше в Еди. Той и Оскар щяха да потвърдят историята ù.
– За да се добереш до тях обаче, трябва да станеш, да излезеш от това мазе и да минеш през портите – каза си.
„Но как? – възрази вътрешният ù глас. – Портите са заключени, а ключът е у пазача. Флин ви вкара тайно сно...“
– Флин! Точно така! – прошепна тя.
Гробарят живееше в пределите на приюта. Може би щеше да се съгласи да я измъкне тайно, ако му предложи достатъчно пари. Трябваше само да намери къщичката му.
Ако успееше да я измъкне, тя щеше да тръгне на юг и да стигне до Рийд Стрийт и пансиона на Еди. Стана от пода окрилена от плана си и тръгна опипом из тъмното мазе, докато не попадна на стълби. Нямаше представа какво има в горния им край.
– Fac quod faciendum est – прошепна тя в мрака.
И тръгна нагоре по стълбите.
Глава осемдесет и осма
Джо стоя на най-горното стъпало с ръка на дръжката на вратата цяла минута, преди да събере кураж да я натисне.
Отвори вратата бавно, като се стараеше да вдига възможно най-малко шум. Пантите изскърцаха, но не много силно. Тя пристъпи през прага и видя, че се намира в обширна кухня. Вдясно стоеше печка. Над главата ù висяха тенджери и тигани. Имаше две мивки и дървен сандък за лед.
И пазач.
Седеше с гръб към нея. Главата му, подпряна на сгънатите му ръце, почиваше на голямата дървена маса пред него. Палтото му висеше на облегалката на стола. На колана му беше закачена широка халка с ключове. Мъжът хъркаше силно.
Джо се огледа и видя, че на дясната стена има ред прозорци, а вляво зее отворена врата. Тя мина на пръсти до вратата и се озова в дълъг и тесен коридор, който минаваше по цялата дължина на сградата, от задната стена до фасадата. В началото на този коридор се виждаше друг – къс задънен коридор с една-единствена врата отдясно.
Тя пристъпи към тази врата с надеждата, че ще се окаже изход, и видя, че на нея е закована табела. „ОПАСНО. Вход само за персонала“ – пишеше на табелата. Под този надпис имаше друг: „Мъжко крило за душевноболни престъпници.“ Имаше предупреждение към персонала да влиза в това крило само по двойки, да прибират всякакви висящи части на дрехите си и да се въздържат от враждебно поведение.
Изплашена, Джо се обърна. Тръгна по дългия коридор и подмина кухнята, където пазачът все така кротко хъркаше. По лявата стена на коридора нямаше врати. На дясната видя една, на която пишеше ДНЕВНА СТАЯ и друга с надпис СКЛАД. И двете бяха заключени. В края на коридора се виждаше входната врата на приюта. Вляво от нея имаше още един къс коридор, същия като онзи до кухнята. Това беше втората врата към мъжкото крило.
Джо пробва дръжката на входната врата. Заключена беше. Трябваше ù ключ, за да се махне оттук. И знаеше у кого е той.
„Ласкателство, Лигавщина, Ловкост“ – беше ù казала Фей. Тези умения ù трябваха, за да опразни нечий джоб или за да вземе халката с ключовете на някой пазач.
„Ще мина и без първите две – каза си Джо и забърза към кухнята, – но ще ми трябва много ловкост.“ Тя бавно се приближи към гърба на пазача. На половината път една дъска изскърца под крака ù и тя замръзна. Пазачът изсумтя, но не се събуди. Тя изчака цели две минути по часовника на стената и после продължи напред, докато стигна до стола му. Приклекна до страната, от която висеше халката, и я огледа внимателно. На нея висяха пет дълги месингови ключа. С огромна предпазливост тя прокара пръсти между ключовете, за да не задрънчат. После разкопча тънката кожена каишка, която свързваше халката с колана. С едната ръка хвана халката, с другата продължи да държи ключовете и изхлузи халката от каишката. Сега трябваше само да се върне обратно до предния вход. Излезе от кухнята и тъкмо стъпи в дългия коридор, когато го чу – силно, настойчиво тропане.