– Отворете! Отворете веднага! – извика Малън. Лицето му се появи пред стъклото на входната врата. Джо се сепна и се прилепи до стената. Пред вратата светеше лампа, но в този край на коридора цареше мрак. Малън не я беше видял.
– Какво става, по дяволите? – измърмори пазачът.
Джо чу как столът му остърга дъските на пода, когато той го бутна назад.
– Кой е? – викна той и се запрепъва из кухнята.
След две секунди щеше да се покаже пред нея. Джо се шмугна в късия коридор, който водеше към мъжкото крило. Подмина вратата и се спотаи в един тъмен ъгъл. След секунда пазачът се изстреля от кухнята и хукна по дългия коридор, закопчавайки палтото си в движение. Не я видя.
– Пуснете ме! Спешен случай! – пак се развика Малън.
– Потрай малко! Идвам! – викна в отговор пазачът.
После с паника в гласа каза:
– Къде са ми ключовете? Няма ми ги ключовете! Стой там, ще взема шперца! Стой и не мърдай!
Той се затича обратно към кухнята. Джо го чу как ругае и рови за шперца, после той хукна пак към входната врата. Малън скоро щеше да влезе. Дали чичо ù бе с него?
„В капан съм – помисли си тя. – Ще претърсят цялата сграда и ще ме открият свита тук. Няма накъде да бягам.“
Тогава насълзените ù очи попаднаха на вратата към мъжкото отделение. Имаше и втора врата, цялата покрита с предупредителни надписи като тази в предната част на сградата. Отделението вървеше паралелно на коридора. Ако преминеше през него, докато Малън идваше по коридора, може би щеше да успее да стигне до предната врата. Докато той претърсваше приюта, тя щеше да е на път към къщурката на Флин.
Джо пъхна един от ключовете в ключалката на мъжкото отделение и го завъртя. Не последва нищо. Тя пробва втори. После трети. И тогава, точно когато чу, че Малън влиза в сградата, четвъртият ключ сработи. Тя отвори вратата към мъжкото отделение, пристъпи вътре и я заключи след себе си с надеждата, че виковете и стъпките на преследвачите ù ще заглушат шума, който бе вдигнала.
Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и веднага съжали. Вонята на урина и немити тела я удари в носа. Ушите ù се изпълниха с въздишки и стонове.
Стиснала здраво ключа, тя направи малка крачка напред. Вратата към отделението имаше малко прозорче от подсилено стъкло. През него влизаше малко светлина, колкото да успее да различи коридора, широк около метър и половина, от двете страни на който се нижеха килии. Далеч пред себе си виждаше смътната светлина на прозорчето на втората врата.
Единственото, което трябваше да направи, бе да стигне до нея.
Глава осемдесет и девета
– Искам да те докосна.
– Искам да те целуна.
– Искам да те убия.
„Така ли? Е, ще трябва да се наредите на опашката, господине“ – помисли си Джо.
Тя вървеше бавно по коридора, като се стараеше да не се отклонява от центъра. Към нея се протягаха ръце, пръстите се вкопчваха във въздуха. Джо не отместваше очи от квадратчето светлина в далечината и се стараеше да не поглежда никое от лицата, притиснати към решетките: някои – гневни, други – изплашени, трети – обзети от омраза. Опитваше се да не вижда телата в нощници, усмирителни ризи или съвсем голи. Опитваше се да не чува гласовете, които шептяха, ласкаеха и съскаха.
Вървеше с мънички крачки, бавно поставяйки единия крак пред другия. Квадратът от светлина се приближаваше с всяка крачка. Почти беше стигнала до вратата, когато се случи.
Един от пациентите метна нещо по нея, нещо топло и лепкаво. То я удари по ръката. Тя се дръпна и изгуби равновесие, препъна се и падна. Изведнъж по цялото ù тяло зашариха ръце, задърпаха полата ù, задраскаха по краката ù. Шепотът и ръмженето се превърнаха във викове.
Джо стисна зъби, за да не изпищи. Някой докопа палтото ù и започна да я дърпа към решетките на килията си.
„Ключовете! – изкрещя вътрешният ù глас. – Не им давай ключовете!“
Тя подхвърли халката с ключовете, като се целеше в центъра на коридора, но халката се плъзна много по-надалече. Между решетките на килиите се промушиха още ръце и се протегнаха към ключовете.
Ръцете на Джо все още бяха свободни. Тя хвана предницата на палтото си и дръпна силно, с което изпокъса копчетата. Мъжът, който я дърпаше, остана с палтото в ръце. Тя ритна силно назад и краката ù се удариха в нечия глава. Човекът падна възнак с вопъл. После Джо успя да издърпа полата си от нечии други ръце, изпълзя обратно до центъра на коридора и сграбчи ключовете.
Трепереща от страх, тя се запрепъва към вратата и започна да пробва ключовете поред. Вторият отключи. В момента, в който отвори вратата, и онази в другия край на отделението се завъртя на пантите си.