– Тихо! – изрева пазачът. – Какви ги... Ей! – той зърна Джо и се облещи. – Ей, ти! Спри!
Джо се шмугна през вратата. Затича се към предната врата и дръпна силно дръжката. Вратата се отвори и тя почти изкрещя от радост. Явно пазачът беше забравил да я заключи, след като пусна Малън. Тя хлопна вратата след себе си, пъхна един от ключовете в ключалката и го завъртя. За неин късмет се оказа правилният ключ. В момента, в който резетата се плъзнаха на местата си, тя усети силно тупване от другата страна на вратата. Вдигна поглед и видя окървавеното лице на Малън през прозореца. Той отново се хвърли към вратата, после се развика за пазача.
Джо извади ключа от ключалката, запрепъва се надолу по стълбите и хукна към къщичката на Флин. Щеше да излезе оттук. Нямаше да умре. Не тук. Не тази нощ.
Твърде късно видя чичо си, който излезе иззад ствола на един огромен дъб на пътя ù.
Глава деветдесета
Ударът повали Джо на земята.
Тя се опита да се изправи, но не можа. Филип я дръпна, за да се изправи, и я повлече по килим от мокри, гниещи листа към главната сграда на приюта. Тя се бореше с всички сили. Риташе, драскаше и удряше. Крещеше „Убиец!“ отново и отново, докато той не я зашлеви през лицето толкова силно, че тя отново се свлече, а от устната ù закапа кръв.
Той се надвеси над нея задъхан.
– Тъпа, малка глупачка! – той изплю думите в лицето ù, с очи потъмнели от ярост. – Защо ти трябваше да се бъркаш, където нямаш работа? Ти имаше всичко! Имаше Брам Олдрич и лесен живот пред теб. Лично се погрижих. Но това не ти стигаше, нали? Захвърли всичко!
Джо наведе глава и заплака. Никога нямаше да стигне до портите. Никога повече нямаше да види дома си и майка си. Никога нямаше да види Еди.
– Малън! – изрева чичо ù. – Насам!
Чуха се бързи стъпки през храстите.
– Изправи я – нареди Филип.
– Защо? Аз викам да я убием направо тук, веднага. Кучката ми счупи носа! – изсъска Малън. Държеше голям камък.
– Не, в момента я търсят твърде много хора. Може да ни видят. Трябва да се върнем към първоначалния план.
– Планът да върви по дяволите – изръмжа Малън.
Тогава Джо чу смразяващ кръвта звук – леко метално изщракване. Познаваше този звук, беше стреляла с баща си. Тя затвори очи, без да спира да плаче. Помоли се Малън да е добър стрелец, благодарна, че поне щеше да умре от куршум, бързо и чисто, а не от удар с камък.
Изстрелът беше оглушителен. Джо помириса барута. Усети по бузата ù да се стича кръв, топла и мокра. Зачака болката и мрака, зачака гласовете около нея да започнат да заглъхват.
Но не стана така.
Вместо това се чу нов глас, който заговори високо и ясно:
– Само да мръднеш, Монтфорт, и ще ти пръсна главата заедно с капачката на коляното.
Глава деветдесет и първа
– Фей? – прошепна Джо, неспособна да повярва на очите си.
– Хвани я! – изрева Филип, хванал се за кървящото коляно.
Малън се хвърли напред.
– Сядай долу, грознико – заповяда Фей.
Когато той не я послуша, тя вдигна малкия си сребрист револвер и простреля и него в коляното. Той се свлече на земята с крясъци. Погледна грозната дупка в крака си и тъмната кръв, която извираше от нея, и припадна.
– Ставай, Джо – каза Фей.
Джо се изправи и с препъване тръгна към приятелката си, като бършеше кръвта на Филип от лицето си.
– Как се озова тук? – попита тя. Гласът ù трепереше, както и цялото ù тяло.
– Лудата Мери – отвърна кратко Фей, без да сваля поглед от двамата мъже. – Пепелника я видял да тича по Четиринайсета улица като подпалена. Тичала, плачела и ме викала. Аз работех на площад „Юниън“, като всяка нощ. Той я доведе при мен. Успокоих я и тя ми разказа, че някакъв мъж те бил отвел. Чула го да споменава „Даркбрайър“, каза ми, че това е лошо място, и ме помоли да ти помогна. Тя знае, че сме приятелки, видяла ни на Бруклинския мост. Хванах файтон и дойдох тук. Мери ме чака в колата. Не иска да излезе. Какво, по дяволите, става тук?
– Чичо ми се опитва да ме убие – каза Джо. – Той е убиецът, не Кинч. Еди, Оскар и аз... ние открихме, че Кинч е всъщност Стивън Смит. Чичо ми се опитал да го убие на Сейшелите, но Смит оцелял, така че той накарал Малън да го убие тук. Не успях да направя връзката по-рано. С цялата си глупост му разказах всичко, което бях разкрила, и той използва това да убеди майка ми, че съм луда.
– Егати! Чичо ти? – повтори Фей.
Изражението ù се промени. Без предупреждение тя отново стреля по Монтфорт. Куршумът се зарови в земята на сантиметри от здравото му коляно.
– Говори, Монтфорт, копеле такова – нареди Фей. – Иначе следващия път няма да стрелям в земята.