– Но защо? – отчаяно попита Джо. – Защо го уби?
– Току-що ти казах – студено каза Филип.
– Не, не си. Не си ми казал кое си струва човек да умре за него.
Филип мълчеше.
– Чичо Филип, какво превозваше „Бонавентура“? – попита Джо.
– Роби – каза той.
Глава деветдесет и трета
На Джо ù се виеше свят. Цял живот беше обичала чичо си. През последните няколко часа се беше страхувала от него. Сега го мразеше.
– „Ван Хутън“ е продавала роби – каза тя. Опитваше се да осмисли нещо немислимо. – Не ти вярвам. Лъжеш. Баща ми никога не би направил нещо подобно. Никога.
– Истината ти казвам. Продавахме африканци на купувачи от Арабския полуостров, Египет и Бразилия. Всички ние, включително и баща ти. Казах ти, бяхме на ръба на банкрута. Как си мислиш, че се плащаше за прекрасния живот, на който си свикнала? За поддръжката на имението на „Грамърси“, имота в Адирондак и ваканциите в Нюпорт и Саратога? – попита язвително Филип.
– Това, значи, е било в списъците – сковано каза Джо. – Човешки същества. Затова толкова сте се страхували. Ако се е разчуело, че „Ван Хутън“ търгува с роби, особено след войната, никоя почтена фирма не би работила с вас. Никой почтен човек не би общувал с вас. Стивън Смит е знаел това. И когато най-сетне се е върнал в Ню Йорк, го е използвал срещу вас.
– Смит успял да стигне до един от островите. Останал там девет години, докато някакъв пиратски кораб не го взел. С тях прекарал следващите седем години. Служил добре на капитана и накрая го пуснали да си ходи. Дали му малко пари. Тях използвал, за да стигне в Ню Йорк. Това му отнело още една година. Пристигна тук в средата на септември, решен да намери Елинор и детето. Не знаеше, че и двете са мъртви.
Джо си спомни разговора му със Скъли. Гласът му отекваше в съзнанието ù.
„Седемнайсет години, без да видя друг християнин. Без близки. Без утеха. Седемнайсет години глад, скорбут и треска. Моят вид е точно такъв, какъвто го направихте вие. Погледни ме и виж чудовището, което създадохте.“
Сърцето я болеше за Стивън Смит. За Елинор. За всичко, което двамата бяха изгубили.
– Откъде знаеш за острова? От пиратите ли? – попита тя.
– От самия него. Дойде при мен. След като се срещна с Чарлс, Скъли и Бийкман. Заплашваше ни един по един. Каза, че ще даде списъците на вестниците. Че ще унищожи фирмата. Ще унищожи нас. Останалите се страхуваха. Искаха да направят каквото той искаше – да му предадат „Ван Хутън“. Не виждаха друг изход.
– Но ти си видял – забеляза Джо, а в гърлото ù се надигна горчилка.
Знаеше какво следва. Знаеше какво е извършил. И това я поболяваше.
– Исках само да се отървем от Смит. Само от него. Но другите трима... те не ме слушаха. Баща ти даже искаше да му помогне. След като Смит му разказа за „Чайка“, той се обърна срещу мен. Всички се обърнаха срещу мен. След всичко, което бях направил за тях. Всичко, което имаха – семействата, живота си, го дължаха на мен. Защото само аз имах смелостта да направя това, което трябваше да се направи.
– Сам ли уби Скъли и Бийкман? Или беше Малън?
Филип отново замълча. Фей, която безшумно бе вдигнала от земята един дебел клон, сега удари с него окървавеното му коляно с всички сили. Той изстена от болка, стиснал зъби, а сухожилията на врата му се изопнаха.
– Говори. Няма да повтарям – изръмжа Фей.
– Мислех, че Малън ще намери Смит по-рано – продължи Филип и избърса уста в ръкава си. – Само че Смит се оказа хлъзгав. Стигна до Чарлс, после до Скъли и Бийкман твърде бързо, преди Малън да го хване. За щастие, Малън все пак го хвана, преди Смит да е успял да говори с Бийкман. Когато Смит се озова в ръцете ми, вече знаех какво е решението – знаех какъв е начинът да оправя всичко.
– Като му лепнеш трите убийства – каза Джо.
Филип се поколеба. Фей започна да почуква с клона по земята и той заговори отново.
– Малън го държеше в плен. Под „Даркбрайър“ има килии. Не ги ползват. Забравени са. Там държеше Смит. Няколко дни му инжектираше големи дози морфин, после спря. Предупредих го, че с Бийкман ще вечеряме в „Уошингтън“. Когато приключихме, Бийкман тръгна към дома на Дела Макивой. Аз вървях с него, защото ми беше на път. Малън чакаше в една уличка. Беше взел Смит със себе си, вързан.
– Нарочно си тръгнал с Бийкман, за да бъдеш и ти нападнат. За да се престориш на жертва.
Филип кимна.
– Малън веднага уби Бийкман. Накарах го да ме пореже и да ме удари в лицето. После той сложи ножа в ръката на Смит и се върна в „Даркбрайър“ за да си смени окървавените дрехи и да чака. Смит не беше на себе си от абстиненцията. Бълнуваше. Който и да го видеше, щеше да реши, че е луд. Пратиха го в „Даркбрайър“ по мое предложение. Оттам нещата пое Малън и останалото го знаеш – Кинч, побърканият бивш работник във фирмата, си призна престъпленията и се самоуби.