– Почти успя да се измъкнеш – искрено учудена каза Джо.
– Все още мога, ако ми позволиш.
Джо го изгледа неразбиращо.
– Кой си ти? – попита тя.
Чичо ù впи поглед в очите ù.
– Разбираш ли какво задвижваш, Джо? – попита той. – Това ще бъде краят на всичко. На „Ван Хутън“. На семейството ни. На твоето бъдеще. Все още не е прекалено късно. Мога да оправя всичко. Както се оправих със Стивън. И ти ще имаш Брам, Херъндейл, пари, рокли и бижута. Какво повече би могла да искаш?
– Баща си – пресекливо каза Джо.
За секунда нещо проблесна в очите на Филип. Нещо познато. Нещо човешко. Джо се опита да се хване за този признак на човещина, когато зададе въпроса, който я плашеше най-силно.
– Ти сам си го убил, нали? Не е бил Малън. Татко никога не би пуснал някой като него в къщата през нощта.
Преди Филип да успее да отговори, в далечината се чуха викове.
– Санитари – каза Фей. – Приближават. Трябва да тръгваме.
Джо обаче не я чуваше. В ума си тя вече не беше в „Даркбрайър“. Беше в кабинета на баща си. Видя всички грешки, които двамата с Еди бяха допуснали, докато търсеха истината, и всички правилни ходове. Видя тях – баща си и чичо си. Заедно за последен път. Видя как е станало всичко.
– Този ден имаше обяд у дома – каза тя. – Ти остана, след като другите си тръгнаха. Двамата с баща ми сте спорили. Тийкстън ви е чул. Ти си си тръгнал и преди да излезеш, си взел ключа на госпожа Нелсън, нали? В полицейския доклад пишеше, че си се отбил в кухнята да я поздравиш за храната. Пишеше и колко разстроена е била тя, когато открили тялото на баща ми, защото се уплашила, че си е загубила ключа. Ти си го взел и същата вечер си го използвал, за да влезеш у дома. За да не те видят слугите. Баща ми не е извикал за помощ, когато си влязъл в кабинета му. Защо да вика? Сигурно те е приел топло. Ти си затворил вратата. Поговорили сте. Разговорът се е превърнал в спор. Той нямало да направи каквото ти искаш, затова си го застрелял. Със собствения си револвер. Той никога не е мислил за самоубийство, нали? Ти си съчинил това, за да отклониш полицията от вярната следа. Мен също.
– Беше нещастен случай – прегракнало каза Филип. – Пистолетът гръмна в ръката ми. Исках само да го сплаша.
– Гърмежът е събудил цялата къща. За това не си помислил – продължи Джо. – Заключил си вратата на кабинета, за да спечелиш няколко минути. После си взел револвера на баща ми от бюфета, извадил си един куршум от барабана, сложил си своята празна гилза на негово място и си оставил пистолета в ръката му. Не си можел да допуснеш полицията да намери другия куршум, затова си го прибрал в джоба на палтото си и си се скрил зад завесите, само че куршумът паднал, защото имаш дупка в джоба.
Филип кимна, а в очите му се появи болка.
– Останал си зад завесите, без да мърдаш, когато госпожа Нелсън тръгнала да води майка ми в стаята ù, прислужниците се качили да се преоблекат, Долан отишъл да доведе следователя, а Тийкстън и полицай Бъкли отишли да проверят задната врата. После си слязъл бързо по стълбите и си се прибрал вкъщи. Затова си посрещнал Кейти. Дошъл си с нея у нас и докато си бил там, си се отбил до кухнята по някакъв измислен повод, може би да пийнеш вода, и си върнал ключа на госпожа Нелсън на кукичката му.
Филип затвори очи.
– Той беше твой брат – каза Джо. – Твой брат.
Отново се чуха викове. Този път бяха много по-наблизо.
– Трябва да тръгваме – рязко каза Фей.
Джо обаче имаше още въпроси.
– Знаеш ли къде са списъците?
Филип не отговори.
– Малън знае ли? – попита тя. – Той е бил санитарят на Елинор. Тя казала ли му е? У теб ли са? Отговори ми!
– Виждам ги! – чу се глас. Джо вдигна поглед и мерна нещо бяло между дърветата.
– Край на приказките – заяви Фей. – Тръгваме си. Веднага.
Глава деветдесет и четвърта
Фей прибра пистолета в джоба на полата си и сграбчи ръката на Джо. Двете побягнаха през гората и тичаха, докато не стигнаха каменната стена.
– Трябва да стигнем до къщичката на гробаря – задъхано рече Джо. – Портите са заключени.
– Вече не са. Пазачът ги отвори, за да пропусне колата, с която дойдох. После го убедих да ми даде ключа. Да го пазя.
– Така ли? Как? – попита Джо.
Фей подбели очи.
– Ясно. С револвера – сети се Джо.
Двете пак се затичаха – покрай стената, докато стигнаха почти до портите. Там Фей спря. Прикриваха ги храсти.