– Имаш си ухажор, а, Мери? – подкачи я.
Мери се намръщи и скри медальона под дрехите си. Кронин откри револвера на Фей и го конфискува. Знаеше, че има бръснач в устата и я накара да го изплюе. Взе и един мъжки джобен часовник и пачка пари от палтото ù.
– Нападение, кражба и убийство, ако оня бабанко не се събуди. Този път ще си го получиш, Фейо Фей. Задръж, какво е това? – попита той, когато извади парцалената кукла на Фей от джоба на полата.
– Това ми е талисманът – саркастично каза Фей.
– Май е време да си намериш нов, защото късметът ти току-що свърши – заяви Кронин.
– Искам я! Дай ми я! – закрещя Мери гневно. Крещеше и не спираше.
– Бихте ли ù я дали, за да млъкне? – помоли Фей сержанта. – Ние ще трябва да я слушаме по целия път.
Кронин подаде на Мери куклата. Тя спря да крещи и се взря в куклата.
– Хайде влизай, Мери – подкани я той.
Мери покорно се качи в полицейската кола и Фей я последва. Джо се готвеше да се качи след тях, но чу някой да я вика.
Позна кой е още преди да се обърне.
– Еди! – викна тя радостно.
– Влизайте, госпожице – подкани я един от полицаите.
Положи твърда ръка на гърба ù и я бутна в колата. После затвори вратата и я заключи. Колата беше затворена отвсякъде, с решетести прозорчета от двете страни.
Еди погледна през едно от прозорчетата.
– Джо, мили боже, наистина си ти! Фей? Мери?
– Как ни откри, новинарче? – попита Фей.
– Резето. Когато ти тръгна с Мери, той дойде да ми каже.
Той провря ръка през решетките. Джо я хвана.
– Какво стана? – попита той. – Наранена ли си? Къде е чичо ти?
– Добре съм, Еди, аз...
– Разкарай се – каза един от полицаите и бутна Еди назад.
– Къде ги водите? – пожела да знае Еди.
– В Гробницата.
– Какво са направили?
– Избягаха от лудницата и застреляха двама души.
– Шегуваш се, нали? – попита Еди.
– В болницата на приюта има двама мъже, които никога повече няма да могат да ходят нормално. Да ти звучи като шега? – попита полицаят. – Ще задържим тези дами за през нощта и утре сутринта ще ги картотекираме.
Той почука по колата.
– Чисто е! – извика.
Колата затрополи напред.
– Джо! – извика Еди и се затича след нея. – Ще дойда в Гробницата веднага щом успея. Има ли някой...
Кочияшът тръсна поводите. Колата ускори ход.
– Кажи на Брам, Еди! Кажи му да намери адвокат!
– Добре! – викна Еди.
Джо знаеше, че Брам е единствената ù надежда. Той познаваше добри адвокати и щеше да им гарантира, че ще си плати за услугата, тъй като тя нямаше как да стигне до запасите си от пари тази нощ. Но дали щеше да дойде? Може би не. Той я мислеше за луда. Ако не дойдеше, тя беше загубена.
Колата премина през портите на приюта и Еди се скри. Вътре беше тъмно, но един от полицаите беше оставил фенера си при тях, за да не стоят в пълен мрак. По дължината на колата, залепени за стените, се точеха тънки дървени пейки. Джо седна на едната.
Фей седна на отсрещната пейка и изпъна крака. На лицето ù беше изписано отвращение.
– Сега как, по дяволите, ще се измъкна от тази бъркотия? – ядосваше се тя.
Мери седна до Фей. Все още се взираше в парцалената кукла, която стискаше в ръце и не продумваше. Очите ù бяха пълни със сълзи.
– Какво има, Мери? – попита Фей. – Защо плачеш?
Мери не продума. Вместо това откъсна главата на куклата.
– Ей! Недей така! – ядоса се Фей. – Какви ги вършиш?
Мери не ù обърна внимание, а продължи да разкъсва куклата.
– Е, много ти благодаря. Тази кукла я имам, откак съм родена – каза Фей, докато гледаше как по мръсния под на колата падат парчета от талисмана ù.
Тя поклати глава, после каза:
– В случай, че никоя от вас не е забелязала, имаме сериозни проблеми. Особено аз. Джо, може ли да помълчиш, а ти, Мери, да спреш да късаш и да ме оставите да помисля?
Когато Фей млъкна, всички чуха метален звън, когато някакъв малък предмет се търкулна от разкъсаното тяло на куклата и се удари в пода. Просветна на светлината от фенера. Джо се наведе и го вдигна. Беше пръстен. Пръстен със сапфири и диаманти.
– Фей – промълви тя. – Дай ми фенера.
Фей подаде фенера на Джо и присви очи, за да види по-добре пръстена.
– И това е било вътре в куклата? – изненада се тя. – Де да знаех.
Джо приближи пръстена до светлината и го обърна, за да погледне вътрешната страна на халката. Там имаше надпис: „Стивън и Елинор, 12 март, 1873“.
Сърцето на Джо прескочи удар. Очите ù потърсиха тези на Мери.
– Това е тя, нали? – каза тя. – Но как е възможно?
Мери кимна. Сега гледаше Фей. По лицето ù се стичаха сълзи. Тя посегна да хване ръката на Фей.
Фей я хвана и я потупа разсеяно. Не обръщаше особено внимание нито на Мери, нито на Джо.