– А така, Мери. Сега се успокой, става ли? – попита тя.
„Не е умряла – помисли си Джо. – Малън я е продал. Продал е дете, проклет да бъде.“
– Мери... – започна Джо. – Медальонът ти... онзи, който разглеждаше полицаят, може ли да го видя?
– Той си е мой! – викна Мери.
– За бога, Джо, престани иначе пак ще почне да вие – ядоса се Фей.
– Моля те, Мери, искам само да го погледна – каза Джо, като се опитваше да звучи спокойно, макар че мислите препускаха в ума ù. – Толкова дълго си го пазила. Знам, че е така. Няма да ти го взема, обещавам.
Мери предпазливо извади медальона от блузата си. Без да го сваля, тя го протегна напред, за да го види Джо. Златна висулка във формата на половин сърце. На нея имаше гравирана дума. „Стивън“.
Джо се облегна на студената, твърда стена на полицейската кола, безмълвна. Чарлс Монтфорт, Ричард Скъли, Алва Бийкман, Стивън Смит... Всички те бяха станали жертви на чичо ù, а тук седяха още две.
– Мери – рече тя, – през 1874 година полицията извадила от Ист Ривър тялото на жена. Лицето ù го нямало, но била облечена в твоето палто и в джоба ù намерили твоя часовник. Коя е тя? Кого са погребали родителите ти, щом не си била ти?
Мери присви очи.
– Лизи Котката – ядно каза тя. – Тя крадеше от хората и ако се противяха, драскаше и хапеше. Взе ми часовника и палтото. Взе ми парите. Остави ме да умра на улицата. Обаче аз не можех да умра. Трябваше да живея. Да я намеря. Лизи се напи с моите пари. Падна в реката и се удави. Но аз оживях.
– Ще ми разкажеш ли за Стивън?
Мери разтърси глава. После започна да се клати напред-назад.
– Моля те, Мери – каза Джо.
– Той ми даде пръстен. Аз го сложих в куклата. Сложих куклата в палтенцето ù. Знаех, че ще ми я вземат. Надявах се, че някой ден ще напипа пръстена, ще го извади и ще разбере коя е. Моя и на Стивън. Лизи не успя да вземе сърцето на Стивън. Пазих го през всички тези години. Стивън загина в морето. Чух го от вестникарчетата. Преди много, много години. Но духът му се върна. Страшен дух, с дяволски знаци по лицето. Уплаших се, като го видях. Уплаших се, че ми е ядосан, защото загубих детенцето ни и не можах да го намеря, колкото и да се опитвах. Но сега, ако пак видя духа, ще му кажа, че съм я намерила. Ще му кажа, че сърцето ни пак е цяло.
Джо подаде пръстена на Мери. Вече и тя плачеше, но и се усмихваше.
Фей, все още дълбоко замислена за положението, в което се намираха, хвърли поглед на Джо.
– Какво ти става? Защо плачеш и се усмихваш едновременно? Може пък Монтфорт да е бил прав. Може наистина да си полудяла.
Джо се протегна към другата пейка и хвана ръката на приятелката си.
– Фей, слушай... ти не знаеш коя е тя – започна.
Гласът ù, като сърцето, трепереше от силните емоции.
– За бога, Джо! – сопна се Фей. – Слушам те! Слушам как колата се движи към Гробницата. След половин час ще слушам как вратата на килията се затваря с трясък. След няколко дни ще слушам как съдията ми лепва десет години, задето съм простреляла Филип Монтфорт в коляното. И да, по дяволите, знам коя е. Лудата Мери!
– Не, Фей, не е Лудата Мери – каза Джо. – Това е Елинор Оуенс. Твоята майка.
Глава деветдесет и шеста
Джо крачеше напред-назад в килията като тигър в клетка.
Гробницата беше построена преди няколко десетки години върху езеро с мръсна вода и каменните килии излъчваха студ, влага и воня. Джо трябваше да се движи, за да не замръзне.
Изведнъж спря и се вгледа в мрачния коридор между килиите. „Ще дойде – каза си. – Каза, че ще дойде, и ще го направи.“
После отново закрачи из килията, изтощена, но прекалено нервна, за да седне. Зад нея на металната пейка лежеше Фей и спеше с глава в скута на Мери. Мери с усмивка галеше косите ù.
Джо също се усмихна. Никога не беше виждала Фей да плаче, но в полицейската кола я видя. Коравото, цинично момиче беше изплакало цял порой от сълзи. Лудата Мери също.
„Елинор – поправи се Джо. – Не Лудата Мери. Вече не.“
Тя пак огледа коридора, хванала се за решетките на вратата, и този път видя каквото искаше. Вратата в единия край на коридора се отвори и през нея мина един мъж.
Когато го видя да крачи бързо към нея, нейния рицар в омачкано туидено сако, тя си помисли: „Каквото и да стане с мен в следващите дни, колкото и зле да стане, поне съм щастлива, че го срещнах.“
– Къде ти е палтото? – попита Еди Галахър и се подпря на решетката на вратата.
Покри едната ù ръка със своята.
– Заех го на един луд – отвърна Джо и потръпна при спомена как пациентът беше дръпнал палтото ù.
Еди веднага си свали сакото и го бутна през решетките.