След период от време, който ù се стори като цял час, но всъщност трая едва минута, Джо го чу да се отдалечава и да затваря вратата след себе си. Тя отпусна дълго задържания си дъх и изпълзя изпод бюрото. Върху нощницата ù имаше кърваво петно, точно пред коляното. Спомни си, че в едно от чекмеджетата имаше кутия кибрит. Изрови я, запали свещта си и огледа порязването. Раната бе тънка, но дълбока. „Какво ме е порязало?“ – запита се тя.
Тя клекна и прокара ръка по дъските на паркета под бюрото. Нещо поряза дланта ù и тя се сепна от болка. Доближи свещта до пода и отново ги огледа внимателно. Видя тънко, остро парче метал да се подава между две от дъските. Едната беше малко по-къса от останалите и по-протрита.
Джо така се развълнува, че изправи рязко гръб и си удари главата в бюрото.
– Да му се не види! – изсъска тя.
Грабна един нож за писма от бюрото и подпъхна острието под ръба на късата дъска. Тя излезе съвсем лесно. Под дъската лежеше бележникът на баща ù. Плиткото скривалище беше облицовано с олово, за да държи мишките надалече. Именно ръбът на тази облицовка я беше порязал.
– Бог да благослови черното ти сърце, Тийкстън – прошепна тя.
Ако не беше дошъл да души наоколо, нямаше да ù се наложи да се крие под бюрото. Джо вдигна бележника и прелисти до 15 септември. Между тази страница и следващата бяха пъхнати десет банкноти по сто долара. Джо никога не беше виждала толкова пари на едно място и сега гледката предизвика безпокойство. Знаеше, че в деловите си операции баща ù плащаше с чекове, не с пари в брой.
Тя остави парите на пода и разгледа страницата, надявайки се да открие нещо, което да ù подскаже защо се е самоубил. Видя записка „Среща, съдружници ВХ, 12 обяд“, направена със спретнатия почерк на баща ù. В нея нямаше нищо необичайно. ВХ беше „Ван Хутън“, корабната компания, в която баща ù беше съдружник. Той редовно присъстваше на срещи с останалите съдружници.
По-надолу на страницата имаше още една записка: „А. Джеймисън, 16 ч.“ Джо знаеше, че Артър Джеймисън е банкерът на баща ù. „Да не би татко да е ходил в банката този ден, за да изтегли тези хиляда долара?“ – запита се тя.
Обърна на страницата за по-следващия ден, 17 септември. В долния ù край имаше нещо, което бе необичайно, последната записка за деня: „Кинч, КВХ, 23 ч.“
КВХ беше съкращение за „Кея на „Ван Хутън“, където се намираше централата на фирмата. Баща ù винаги ползваше това съкращение. Но какво беше Кинч? Името не говореше нищо на Джо. Звучеше странно. Може би не бе име на човек, а на кораб. Това би било по-логично предвид КВХ. Но пък защо му е било на баща ù да се качва на някакъв кораб, особено в такъв късен час? Съдружниците във „Ван Хутън“ не се качваха да инспектират товарите по корабите, това правеха чиновниците във фирмата.
Тя прелисти до деня преди смъртта на баща ù, 15 септември. В долната част на страницата стоеше същата записка. „Кинч, КВХ, 23 ч.“ Но тук имаше и още нещо. Нещо, което беше писано явно набързо, защото буквите бяха едри и разкривени. „Елинор Оуенс, р. 1874 г.“
– Коя е Елинор Оуенс? – прошепна Джо. Не беше роднина, нито приятелка на семейството, Джо никога не беше чувала името ù. Не беше и служителка във фирмата. Във „Ван Хутън“ работеше само една жена – чистачката на офиса, а тя се казваше Тили Полк. Щом Елинор Оуенс не бе семейна приятелка, нито служителка, то каква беше тогава?
Когато отговорът се появи в главата на Джо, тя спря да диша.
– Мили боже – каза в тишината. – Баща ми е имал любовница.
Глава осма
Джо бе виждала такива жени. Возеха се в бляскави екипажи из парка, носеха прекалено много бижута и бяха силно гримирани.
Не се предполагаше да знае за тях, но Труди ù бе разказала какви са. Имаха приятелка в училище, Джасинта Смит, която един ден си тръгна без обяснения.
Труди се зае да проучи случката и откри, че бащата на момичето имал любовница, която родила дете от него. Когато той отказал да се погрижи финансово за бебето, жената му отишла на гости тъкмо докато семейството давало официална вечеря. Последвалият скандал бил толкова унищожителен, че на семейството се наложило да се пресели в Кливланд.
– Но защо му е било на господин Смит да прави подобно нещо? – бе попитала Джо.
– Защото госпожа Смит е умряла риба. Личи си от пръв поглед. Мъжете трябва да бъдат задоволявани. Имат си нужди.
– А жените нямат ли? – бе попитала Джо.