Глава девета
Адмирал Уилям Монтфорт се взираше отвисоко в Джо, с поглед сив като кремък и точно толкова твърд.
Страховитият адмирал бе изобразен на борда на бойния си кораб през 1664 г., само дни преди да поеме колонията Нов Амстердам от холандците и да я прекръсти на Ню Йорк. Сега портретът висеше във фоайето на Филип Монтфорт. Гербът на рода с девиза си на латински стоеше в долния ляв ъгъл на картината.
„Fac quod faciendum est – прочете Джо на глас. – Прави това, което трябва да се направи.“
Уилям Монтфорт бе прекарал целия си живот под знака на този девиз и от наследниците му се очакваше да направят същото. Децата в семейство Монтфорт се научаваха да рецитират девиза още в люлката. Сега думите вдъхнаха нови сили на Джо. Щом адмиралът е могъл да се изправи пред целия холандски флот, значи и тя можеше да се изправи пред чичо си. Нямаше друг избор.
Хората не се самоубиваха ей така; самоубиваха се, защото нещо ги е извадило от равновесие. Ако нещо е тормозело баща ù до такава степен, че да поиска да отнеме собствения си живот, то Филип може би знаеше какво е било това нещо. Двамата братя бяха много близки.
Въпреки това решението да говори с чичо си не бе взето лесно. Джо знаеше, че ще ù донесе неприятности. Задаването на въпроси неизменно създаваше неприятности. В момента, в който момичетата се научеха да говорят, започваха да ги учат да не го правят.
– Оттук, моля, госпожице Джоузефин – покани я Харни, икономът на чичо ù. Беше отишъл в кабинета на Филип, за да съобщи за идването ù, и тъкмо се бе върнал.
– Скъпа Джо! Каква прекрасна изненада! – възкликна Филип, когато тя влезе в кабинета.
Той стана от креслото край камината и я прегърна силно. „Толкова прилича на татко“ – помисли си Джо с болка. Филип Монтфорт бе с две години по-възрастен от брат си и сега бе на четирийсет и шест. Беше малко по-висок, но сивите очи, гъстата черна коса и усмивката бяха същите. Около Филип витаеше същия дух на аристократична официалност, който отличаваше и Чарлс. Днес бе облечен в костюм от три части, макар че беше сам в кабинета си и денят бе събота.
– Ела, седни – покани я той. – Тъкмо навреме идваш. Точно казах на Харни да донесе чайника. Да ти предложа ли чаша чай? Боя се, че изпусна леля си и братовчедка си. Отидоха да посетят майката на Маделин.
Джо знаеше, че Маделин и Карълайн винаги ходят на гости в събота следобед. Точно затова бе избрала да дойде в този час. Братът на Карълайн, Робърт, си беше в училището пансион.
– Съжалявам, че ги изпуснах, но ако трябва да бъда честна, дойдох, защото исках да говоря с теб насаме – призна Джо и се настани срещу него.
Усмивката на чичо ù се превърна в загрижено изражение.
– Наред ли е всичко? – попита той.
Джо си пое дълбоко въздух и каза:
– Не, чичо Филип, не е наред. Боя се, че трябва да ти задам един труден въпрос... Татко самоуби ли се?
Филип премигна сепнат.
– Разбира се, че не! Небеса, Джо, откъде ти хрумна нещо толкова ужасно?
За момент Джо се изкуши да излъже, но бързо размисли. И чичо ù като баща ù не бе глупак. Щеше да прозре лъжата ù и тя щеше да си навлече още повече неприятности. Затова храбро продължи.
– След като предадох завещания подарък на отец Уилис, занесох и подаръка на господин Стоутман – обясни тя. – Докато бях в редакцията, чух няколко репортери да си говорят. Казаха, че татко е извършил самоубийство.
Бузите на Филип пламнаха. „Ето, започва се“ – мрачно си каза Джо. И наистина се започна.
– Джоузефин Монтфорт, какво по дяволите си си въобразявала? – прогърмя гласът му. – Да лудуваш из града без придружител! И то да идеш не другаде, а на „Парк Роу“! Ами ако някой те беше видял? Брам, Ади или Маминка?
– Маминка не би могла да ме види в редакцията на „Стандарт“, тя чете единствено „Уърлд“ – каза Джо в опит да потуши гнева на чичо си с шега.
Вероятността Маминка Олдрич да разгърне страниците на „Стандарт“, да не говорим за посещение в редакцията му, бе точно толкова голяма, колкото и да си сложи червени жартиери.
– Това не е смешно, Джоузефин. В момента съм прекалено ядосан за шеги. Всъщност съм направо вбесен!
Джо трепна.
– Моля те, недей да викаш, чичо Филип. Отидох на „Парк Роу“ само защото не исках да се прибирам вкъщи. Не можех да издържам повече.
Филип не се трогна.
– Това едва ли е добро извинение! – каза той.
– Но ти знаеш какво е у дома! – възрази Джо. – Татко го няма, мама почти не излиза от стаята си, завесите стоят пуснати по цял ден и имам чувството, че съм затворена в гробница!
Изведнъж през ума ù мина страховита мисъл.
– Нали няма да кажеш на мама, че съм ходила в редакцията на вестника? Ако ù кажеш, никога няма да ме пусне да изляза от къщи.