– Толкова типично за теб – да се тревожиш повече от вероятността някой да ти подреже крилете, вместо за нередността на постъпката си – сряза я Филип, все още ядосан. – Винаги си била упорито момиче и никога не си слушала, когато ти се скарат. Дали ще е за катерене по високи дървета...
– Котката на Каро се беше заклещила!
– ... дали ще е за плуване навътре в морето...
– Трябваше да спася шапката на леля Мади!
– ... или ще е събарянето на момчето на Бийкман от колелото му!
– Той си го заслужи! Изтезаваше Робърт!
Филип затвори очи. Стисна основата на носа си.
– Какво ще те правя? – запита се той. След секунда отвори очи. – Няма да кажа на майка ти. Този път не. Отчасти защото чувствам, че и тя има известна вина за ситуацията, като те държи непрекъснато затворена и изолирана. Но при едно условие – трябва да ми обещаеш, че никога, никога няма да го правиш отново.
– Обещавам – каза Джо. – И съжалявам.
Наистина съжаляваше. Чувстваше се ужасно заради това, че го беше ядосала толкова. И без това беше обременен с достатъчно грижи, а сега тя добавяше нови към тях.
– Зная, че не трябваше да ходя, но отидох и чух репортерите да си говорят, и... Ами искам да знам дали са били прави. Налага се, чичо Филип. Непрекъснато мисля за татко. Смъртта му не ми се струва логична. Той никога не би започнал да чисти заредено оръжие. Дори аз не бих започнала да чистя заредено оръжие.
Филип отклони очи от нея.
– Всички допускаме грешки. Може да е бил разсеян. Може да е мислел, че револверът не е зареден – предположи той.
Лъжеше. Джо усещаше лъжата в гласа му, виждаше я изписана по лицето му.
– Кажи ми истината, чичо Филип. Затова дойдох при теб. Защото искам да науча истината.
– Истината може да бъде жестока, Джо. Често е най-добре да остане скрита – каза Филип.
– Мога да се справя с жестокостта. Вече не съм дете. Пораснах. На седемнайсет съм.
– Да, предполагам, че вече си голяма – съгласи се Филип. – Но когато те погледна, все още виждам детето, което беше, и искам да защитя това дете. От скръбта. От болката. От цялата грозота на света.
– Моля те, чичо – каза Джо.
Очите на Филип се изпълниха с мъка. Изведнъж ù се стори стар и много изморен.
– Скъпо мое момиче – започна той. – Толкова ми се искаше никога да не водим този разговор. Да. Чарлс се самоуби. Съжалявам, Джо. Толкова много съжалявам.
Глава десета
Въпреки че Джо се беше подготвила за удара, думите на Филип ù причиниха силна болка.
„О, мили боже, значи е вярно – помисли си. – Еди Галахър беше прав.“
– Изцяло обвинявам себе си – каза Филип с глас, предрезгавял от мъка. – Видях Чарлс в деня на смъртта му. Имахме среща на съдружниците в кабинета му относно един кораб, който бихме искали да купим. Имаше нещо необичайно, Чарлс сякаш не бе на себе си. Двамата с него поговорихме, след като останалите си тръгнаха, и той призна, че нещо го измъчва. Говореше несвързано.
– Какво каза? – попита Джо.
– Как чувства, че положението му е безнадеждно. Как щяло да е по-добре, ако умре.
– Татко е казал това? – изуми се Джо.
Тези думи изобщо не звучаха като нещо, което баща ù би могъл да каже.
– Да, каза го, а аз се разгневих, че говори така. Припомних му, че има семейство и много приятели. Започнахме да спорим. Сега дълбоко съжалявам за това. Умолявах го да ми се довери, да ми каже какво го мъчи, но той отказа и аз си тръгнах. Преди да изляза от къщата, се отбих в кухнята. Преди срещата бяхме обядвали и исках да поднеса поздравленията си за вкусните ястия на госпожа Нелсън. Поговорих с нея и излязох, и същата вечер брат ми се застреля – Филип покри лицето си с ръце. – Видях го. Видях го проснат на пода на кабинета си, мъртъв. Този образ никога няма да се заличи от съзнанието ми. Никога. Отново и отново изживявам този ден, знаейки, че можех да предотвратя смъртта на Чарлс, ако не бях започнал да споря с него. Ако бях успял да го убедя да сподели тревогите си с мен. Как можах да го предам?
– Вината не е твоя – разгорещено възрази Джо. Сърцето я болеше за чичо ù. – Ако искаше да се довери на някого, това със сигурност щеше да си ти.
Филип свали ръце от лицето си. Кимна, но Джо виждаше, че не го е убедила. Де да можеше да разбере причината за смъртта на баща си, щеше да го убеди, че вината не е негова.
– Нещо е подтикнало татко към тази постъпка – каза тя. – Възможно ли е да са били парични тревоги? Бизнесът? Да е имал разногласия с някого от съдружниците?
– Финансите на баща ти не са подходяща тема за разговор – заяви Филип, – но в отговор на въпроса ти – не, финансовите му дела бяха в ред и доколкото ми е известно, не е имал разногласия с никого.