Джо извади бележника на баща си от чантичката си.
– Намерих това в кабинета на татко – обясни тя, като реши, че е най-добре да не навлиза в подробности как точно го е намерила. Чичо ù не би одобрил подобно поведение. – Вътре има няколко озадачаващи записки. Мислиш ли, че могат да имат нещо общо със смъртта му?
Тя му показа страницата за 15 септември и посочи записките „Кинч, КВХ, 23 ч.“ и „Елинор Оуенс, р. 1974 г.“. После му показа страницата за 17 септември и втората записка „Кинч, КВХ, 23 ч.“
Филип ги погледна, после поклати глава.
– Боя се, че тези имена не ми говорят нищо – каза той.
Джо се умърлуши. Сигурна беше, че Елинор Оуенс има нещо общо със смъртта на баща ù, и се надяваше чичо ù да ù каже коя е тази жена.
– Ако искаш, остави бележника при мен и ще попитам и другите съдружници – предложи Филип и посегна да вземе бележника.
Джо обаче не искаше да се разделя с него.
– Бих предпочела да го задържа. Напомня ми за татко – обясни тя. – Ще ти препиша имената.
Филип кимна.
– Много добре – съгласи се той.
Джо продължи с въпросите си.
– Знаеш ли защо татко би се срещал с банкера си в деня на смъртта си? – попита тя и посочи записката „А. Джеймисън, 16 ч.“, записана на страницата за 16 септември. – Теглил е пари. Бяха прибрани в бележника. Сметнах за най-разумно да ги оставя вкъщи.
– Не, но това не ми се струва необичайно. Той често се виждаше с банкера си – отвърна Филип. – Що се отнася до парите, знам, че обсъждаше с Долан покупката на два нови коня за екипажа. Може би е открил животни, които са му харесали.
– Оставил ли е бележка? – попита Джо с надежда.
Филип поклати глава.
– Джо, мисля, че това е...
Достатъчно. Джо знаеше, че това ще е следващата му дума. Той искаше да приключи разговора, но тя не му даде тази възможност.
– Не знам дали това има нещо общо със смъртта на татко – прекъсна го тя, – но снощи пред къщата стоеше един странен човек. Имаше нещо по лицето, някакви белези. Татко познавал ли е такъв човек? Споменавал ли ти го е?
– Не, не ми е споменавал – каза Филип, видимо разтревожен. – Какво правеше този човек? Да не се е опитвал да влезе в къщата?
– Не, стоеше под уличната лампа и гледаше към прозореца на кабинета на татко. После си тръгна.
– Сигурно е бил просто някакъв скитник – каза Филип и сякаш се успокои. – Но ако го видиш пак, кажи на Тийкстън и го накарай да извика полиция.
Сега на Джо ù се наложи да призове цялата си смелост за следващия въпрос.
– А татко... имаше ли си някого? Някой друг, имам предвид.
Филип изглеждаше объркан.
– Не те разбирам – каза той.
– Някоя друга жена освен майка ми. Възможно ли е Елинор Оуенс да е била тази жена?
– Мили боже, Джоузефин! – изригна Филип, отново изваден от равновесие. – Как е възможно една добре възпитана млада дама дори да си помисли да зададе такъв въпрос? Разбира се, че не е имало никаква друга жена освен майка ти!
Джо се присви от острия тон на чичо си, но се зарадва да разбере, че баща ù не е имал любовница.
– Смятам, че зададе предостатъчно въпроси – предупреди я той сега. – Зная защо ги задаваш, но вече трябва да спреш. Това не е здравословно. Няма да откриеш причината, която търсиш. Аз вече се опитах. Единственото, което постигаш, е това, че се самоизтезаваш.
Джо отвори уста да възрази, да му каже, че биха могли да открият причината за смъртта на баща ù, ако продължат да я търсят, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.
– Не говори. Мисли, Джо. Помисли за това, което ми каза току-що. Говори ми за разногласия със съдружниците, за възможността баща ти да е общувал със странно изглеждащи мъже и с леки жени. Нещо от това звучи ли ти като типично негово поведение? Обяснява ли защо е отнел собствения си живот? Не. Всичко това просто петни паметта му – ядно каза Филип.
Джо не отговори, а сведе поглед към ръцете си, събрани в скута. Думите на чичо ù целяха да я накарат да се засрами от себе си, тя го знаеше. Така се правеше, когато някой искаше да накара някое момиче да не прави нещо – засрамваха я.
„Не си пълни чинията, това показва алчност. Не носи ярки цветове, ще изглеждаш като лека жена. Не задавай толкова въпроси, хората ще си кажат, че си твърде смела.“
– Помисли също така и за безотговорното си поведение – продължи Филип. – Цяло щастие е, че никой не те е видял на „Парк Роу“. Никой важен, имам предвид. Щастие за всички нас.
– Какво имаш предвид? – попита Джо и вдигна поглед.