Филип не отговори веднага. Когато най-сетне заговори, Джо остана с впечатлението, че подбира всяка своя дума внимателно.
– Положих много усилия истината за смъртта на баща ти да не попадне във вестниците. Ако не го бях направил, шансовете ти да се омъжиш изгодно щяха да изчезнат. През първите дни след смъртта му се носеха слухове и не желая тези слухове да започнат отново. Когато ходиш на места, където нямаш работа, и говориш с хора, с които не бива да говориш, рискуваш да се случи именно това. Зная колко дълбоко скърбиш, Джо, но нека тази скръб не става причина за падението ти. Това е последното нещо, което баща ти би искал.
„Еди бе прав и за това – помисли си Джо. – Чичо Филип наистина е платил на властите да кажат, че смъртта на татко е била нещастен случай.“
Филип посегна и я хвана за ръката.
– Цялото щастие на една жена зависи от брака ù и аз възнамерявам да ти осигуря възможно най-добрия брак.
Джо кимна. Нямаше какво друго да направи. Беше ù дотегнало да слуша за ергени и бракове. Знаеше, че чичо ù иска най-доброто за нея, но не можеше да направи това, което той искаше от нея. Не можеше да прибере чувствата си в спретната малка кутийка. Баща ù бе отнел собствения си живот. Нещо го беше подтикнало към това, нещо ужасно. Иначе в никакъв случай не би постъпил по такъв начин.
Чичо ù не искаше да рови по-дълбоко, за да намери отговори, и тя разбираше защо – беше прекалено разстроен от загубата на брат си, прекалено потиснат от вината, която изпитваше, и прекалено разтревожен някой да не си развърже езика. Но тя трябваше да рови по-дълбоко. Беше погребала баща си, но духът му бе останал с нея – по тихите улици около площад „Грамърси“, в притихналите стаи на къщата, в дълбините на сърцето ù. Този дух щеше да остане в нея вечно, ако не научеше защо баща ù се бе самоубил.
Филип, без да пуска ръката ù, каза:
– Отнесох се с теб като с възрастен човек, Джо, и сега очаквам от теб да се държиш като възрастен човек. Майка ти не се е досетила за истината и това ме радва. Същото важи и за леля ти, и за братовчедите ти. Умолявам те да продължиш да се държиш храбро, както досега, и да бъдеш утеха за семейството си вместо източник на нови тревоги. Ще го направиш ли за мен?
– Разбира се, чичо Филип – обеща Джо и се насили да му се усмихне.
Той стисна ръката ù.
– Доброто ми момиче – каза той и я пусна.
Джо се изправи от мястото си и Филип я придружи до фоайето. Докато Харни ù държеше палтото, погледът ù отново срещна очите на адмирала. Сивите му очи гледаха предизвикателно.
„Fac quod faciendum est.“ На Джо ù се стори, че той е казал на глас тези думи.
– О, Джо, сетих се нещо – каза Филип. – Вчера се видях с госпожа Олдрич. Покани Карълайн и Робърт на гости в Херъндейл за следващия уикенд. Приятелката ти Гъртруд ван Ейк и Гилбърт Гроувнър също ще бъдат там. Госпожа Олдрич се чудеше дали майка ти би могла да бъде убедена да ти позволи и ти да отидеш. Ти би ли искала? Ако да, ще поговоря с Ана. Просто едно скромно събиране в най-тесен кръг, нищо в разрез с траурните традиции. Мисля, че смяната на обстановката ще ти се отрази добре. Един престой сред природата ще ти помогне да се отървеш от мрачните си мисли.
– С удоволствие. Благодаря ти, чичо – каза Джо. Тя го целуна за сбогом и тръгна надолу по стълбите към екипажа си.
Само че не Херъндейл бе мястото, което искаше да посети, когато Долан ù отвори вратичката.
Това място бе Рийд Стрийт, номер 23.
Глава единайсета
– Как се влиза в това нещо, като няма звънец и иконом? – зачуди се Джо на глас.
Тя стоеше пред вратата на един пансион и гледаше през стъклата. В запуснатия вестибюл гореше мъждива крушка и осветяваше един ръждив радиатор и няколко празни бутилки от мляко. Тясно стълбище водеше към горния етаж.
Джо вдигна ръка в ръкавица и потропа на вратата, но никой не отвори. Тъкмо се готвеше да потропа отново, когато някакъв човек кресна така силно откъм тротоара зад гърба ù, че я стресна.
– Ей, Томи! Томи Бартън! – човекът почака няколко секунди, после сви ръце около устата си на фуния и пак кресна: – Бартън, лениво копеле! Отваряй!
Над главата на Джо някой отвори прозорец.
– За бога, Ал, какво искаш? Спя!
– Вече не спиш. Пресата в „Трибюн“ се е счупила. Шефът казва да си занесеш задника там моментално!
Размениха се още няколко вулгарни думи, прозорецът се тресна и Ал си тръгна. След минута един млад мъж със сънени очи и рошава коса се понесе надолу по стълбите. Отвори широко вратата и профуча покрай Джо. Решена да не пропуска този шанс, тя хвана вратата, преди да се е затворила.