– Извинете, господине! – викна след мъжа. – Търся Едуард Галахър. Може ли да ми кажете на кой етаж е неговият апартамент?
Томи Бартън спря и се обърна. Изгледа я от глава до пети. Джо бе облечена в тъмносиво палто и рокля в същия цвят. Тоалетът ù беше отпреди два сезона. Кройката бе семпла, но привлекателна. Косата ù бе завита в кок, придържан от гребен от черен кехлибар.
– На мен ми се налага да ходя при Дела Макивой, ако ми се прииска момиче, и която и да избера, никога не изглежда като теб – каза Бартън. – Ти от кой дом си, сестро?
Що за странен въпрос, помисли си тя.
– От собствения си, разбира се. На площад „Грамърси“ – отвърна тя.
Томи Бартън подсвирна.
– Богаташка, а? Явно добре им плащат в „Стандарт“.
Джо премигна насреща му неразбиращо.
– Нямам представа от размера на заплащането на господин Галахър. Бъдете добър да...
– На втория етаж е. Втория етаж вдясно. Бъдете мила с него.
Джо кимна несигурно.
– Непременно.
Тя пристъпи във вестибюла и се огледа. Стените бяха опушени, а линолеумът на пода бе силно износен. Във въздуха се носеше острата миризма на кисело зеле. Някой викаше.
„Отивай си вкъщи. Веднага – подкани я някакъв вътрешен глас. – Това е лудост.“
И наистина беше лудост. Беше поела огромен риск. По-рано през деня беше взела от бюрото на баща си ключа му за входната врата и една стодоларова банкнота от бележника. После бе пратила прислужницата си Кейти да изтича до банката, за да развали банкнотата на по-дребни. Преди половин час, в десет вечерта, бе излязла от дома си без придружител, и то за да отиде при мъж. Беше ù се наложило да надхитри Тийкстън, за да успее. Момичетата от добри семейства не обикаляха по улиците след мръкване. Ако някой я познаеше, репутацията ù щеше да бъде съсипана.
Джо знаеше, че трябва да послуша вътрешния си глас. Само преди два дни чичо ù бе подчертал колко е важно поведението ù да бъде безукорно. Сега, докато си припомняше строгите му предупреждения, почти изгуби смелост да продължи.
„Ако някой ме види тук, ако се разбере какво правя...“ – тревожеше се тя, а очите ù колебливо оглеждаха стълбището.
Тъкмо щеше да се обърне и да си тръгне, когато си помисли за Нели Блай. Блай се беше престорила на душевноболна, за да успее да влезе в лудницата и да опише кошмарното отношение, което бяха принудени да търпят пациентите. Щом Блай имаше достатъчно смелост да изтърпи десет дни изтезания в търсене на истината, тогава и тя, Джо Монтфорт, имаше достатъчно смелост да изкачи едно стълбище.
Подбра полите на роклята си в една ръка и сложи другата на парапета. На половината път към втория етаж тя чу някъде горе да се затръшва врата. По коридора отекнаха отривисти стъпки и на стълбището се появи втори забързан младеж. Носеше панталони с десен на рибена кост, туидена жилетка и сако. Тя веднага позна красивото лице, въздългата коса и забележително сините очи.
– Господин Галахър! Открих ви! – възкликна тя.
Еди спря на няколко крачки от нея. Ококори се.
– Това трябва да е шега. Какво, по дяволите, правите тук, госпожице Монтфорт?
– Идвам ви на гости.
– В десет вечерта в понеделник? Майка ви знае ли, че сте излезли?
– Искрено се надявам, че не – каза Джо честно. – Платих на прислужницата си Кейти един долар, за да облече моята нощница и да легне в леглото ми, в случай че майка ми реши да ме провери през нощта.
– Много хитро от ваша страна, госпожице Монтфорт.
– Това е доста благосклонна интерпретация на поведението ми, господин Галахър. Аз лично смятам постъпката си за измамна, честно казано, но не успях да намеря друг начин да поговоря с вас.
Еди поклати глава.
– Не мога да говоря сега. Извинете. По следите съм на нов материал.
– Наистина ли? Колко вълнуващо! – възкликна Джо, развълнувана, че се намира в компанията на истински репортер, който работи по истински материал.
Завиждаше му. Искаше тя да е тази, която тича по улиците, подгонила поредната интересна история.
– Може ли да повървя с вас? Мога да ви споделя причината за посещението си по пътя.
– Живеем в свободна страна – сви рамене Еди.
Джо изпадна във възторг от разрешението му, но не го показа, за да не го отблъсне. Излязоха от пансиона и поеха към „Бродуей“. Еди крачеше бързо и тя трябваше да подтичва, за да не изостане. Докато вървяха, тя му разказа за бележника на баща си, за тайнствените записки в него и за странния човек, който бе видяла да се взира в прозореца на кабинета. Разказа му и за разговора, който бе провела с чичо си.
– Затова дойдох при вас – обясни тя. – Защото чичо ми забрани да ходя на „Парк Роу“.