– Всичко това е много интересно, госпожице Монтфорт, но какво общо има с мен?
– Имам нужда от помощта ви – каза Джо. – Вие сте репортер. А репортерите откриват разни неща. Искам да открия защо баща ми се самоуби. Ще ми помогнете ли? Ще ви се отплатя.
В следващия момент Джо се препъна в един стърчащ от улицата камък и почти падна по лице. Еди я хвана в последния момент.
– Господин Галахър, необходимо ли е да вървим толкова бързо? – попита тя гневно, засрамена от непохватността си и от факта, че ръцете на Еди бяха около кръста ù.
– Да, госпожице Монтфорт, необходимо е – отговори Еди и я изправи. – Получих информация за една история точно преди вие да се появите. Трябва да проверя тази информация. Аз не си играя на детектив. Става дума за работата ми.
– И аз не си играя на детектив. Става дума за баща ми. Поех огромен риск с идването си тук тази вечер. Огромен.
Еди свали ръце от нея и ù предложи ръката си. Джо я прие. Калдъръмът и коловозите превръщаха ходенето в опасно начинание.
Когато стигнаха до тротоара, Еди спря. Не си прибра ръката и Джо не го пусна.
– Ако продължите, ще ви се наложи да поемете още по-сериозни рискове – каза той. Сега гласът му бе по-мек. – Много по-сериозни. Както ви казах, самоубийството е грозно нещо.
– Подготвена съм за всичко, господин Галахър – увери го Джо.
– Така ли? – попита я Еди и я огледа, сякаш ù взимаше мярката. – Добре тогава, госпожице Монтфорт, ето каква е историята. Един мъж изчезнал преди два дни. Тялото му било намерено по-рано тази вечер в един склад на Чери Стрийт. Оказва се, че жена му го напуснала заради друг. Искала развод, но той отказвал. Сега родителите на мъртвеца обвиняват приятеля на жената в убийството на сина си. Приятелят е арестуван. Мъртвецът е в „Белвю“.
Той ù се усмихна предизвикателно. Джо преглътна. Неволно стисна лакътя му.
– „Б-б-белвю“? – заекна тя. – Като...
– Като моргата. Ето къде отивам. Още ли искате да дойдете с мен?
Глава дванайсета
– Я гледай ти, Еди Г.! Виждам, че си ми получил съобщението. Хубаво, защото умирам от глад. Къде ще ме водиш? – попита младият мъж с черната кожена престилка.
Имаше кръгло, очилато лице и беше целият в кръв. Джо се втренчи в алените капки, които падаха от ръба на престилката му на пода, и ù се повдигна. За пръв път в живота си тя бе благодарна за възпитанието си, което изискваше емоциите да се крият на всяка цена. Сега този навик ù помогна да задържи емоциите си в тайна и вечерята си на мястото ù.
– Минава десет, Оск, повечето ресторанти вече затварят – напомни му Еди. – Ще те заведа на вечеря утре.
– Дано да е някъде на хубаво място – заяви Оскар. – Длъжник си ми. Момчетата от „Хералд“ и „Уърлд“ наминаха. Пратих ги да си ходят с празни ръце.
– Как ти звучи „Морети“?
– Там вечерях снощи.
– „Донлън“?
– Писна ми от стриди.
– „Мук“?
– Мосю Мукен! Това е приказка – Оск вдигна окървавен палец. – Но само ако в менюто за вечерта има буябез3.
„Мили боже – помисли си Джо. – Намираме се в морга. Как могат да говорят за храна?“
– Кой е този? – попита Еди и посочи едно обезобразено тяло, проснато върху бяла маса, настлана с бели плочки.
Джо не го погледна. Ако го беше направила, щеше да побегне навън с писъци, знаеше си.
– Неизвестен. Пътна злополука. Ей сега го донесоха ченгетата. А тя коя е? – попита мъжът с черната престилка и посочи Джо.
– А, тя ли? – рече Еди. – Това е... това е новата ни стажантка. Джоузефин...
– Джоунс. Джоузи Джоунс – довърши бързо Джо, благодарна на Еди за лъжата. Не можеше да допусне да се разчуе, че госпожица Джоузефин Монтфорт от площад „Грамърси“ посещава моргата в свободното си време. – Много ми е приятно, господин...
– Оскар. Оскар Рубин. Стажантка, а? Е, сигурно всеки вестник иска да си има собствена Нели Блай.
Той ù протегна ръка. Ръка, покрита с кръв. Джо се втренчи в нея ужасена.
– О, извинете – каза той.
Избърса кръвта, или поне повечето, и пак протегна ръка. Джо нямаше друг избор, освен да я поеме и да се здрависа с него. Еди я гледаше изпитателно, очаквайки тя да изпадне в истерия. Тя знаеше, че я изпитва и че трябва да издържи изпита, ако иска той да ù помогне.
– Моргата ли? – бе попитала, когато той каза накъде се е запътил.
– Да, моргата. Навита ли сте?
– Да, господин Галахър, навита съм – бе блъфирала тя. – Всъщност няма по-навит човек от мен.
Когато стигнаха болница „Белвю“, ръцете ù се разтрепериха. Докато стигнат до моргата, и краката ù трепереха.
Посрещнаха ги редици дълги бели маси, покрити с плочки. Върху тях бяха наредени тела – четирима мъже, две жени, едно момче. По дължината на масите имаше улеи за оттичане на кръвта и другите телесни течности, както и на водата, която неспирно капеше по труповете от пръскачките, увиснали от тавана. Миризмата бе неописуема: смесица от разлагаща се плът, ръждивия мирис на кръвта и катранената воня на карболов сапун.