– След като огледах раните на Монтфорт, отворих барабана на револвера. Печатите върху основата на гилзата от куршума, убил Монтфорт, не съответстваха на тези върху останалите куршуми. Всичките бяха 38-и калибър, дълги, но печатът върху изстреляния куршум беше U M C .38 W.&W., което значи, че е произведен от „Ремингтън“. На останалите пишеше W.R.A. Co .38 LONG. Това е печатът на „Уинчестър“.
– Казал ли си на някого всичко това? – бе попитал Еди мрачно.
– Казах на Кьолер, след като си тръгнахме. Научил съм се да не споделям мнението си по време на оглед. Казах му, че според мен смъртоносният куршум е бил изстрелян от друг пистолет. Той не се съгласи. Каза, че е видял различните печати, но те нямали значение. Каза, че Чарлс Монтфорт просто заредил револвера с две различни марки патрони. Може да е имало само един патрон в кутията му с муниции от „Ремингтън“, затова после отворил нова кутия с патрони от „Уинчестър“.
– Възможно е – бе признал Еди.
– Да, но в стаята нямаше празна кутия от патрони „Ремингтън“. Нито в шкафа, където Монтфорт си е държал мунициите, нито в кофата за боклук. Специално ги огледах.
– И какво каза Кьолер?
– Че Монтфорт може да е заредил пистолета преди дни и да е изхвърлил кутията. Или да го е заредил на стрелбището. Очевидно е обичал да ходи да се упражнява на стрелбище. Каза ми, че смъртта на Чарлс Монтфорт е самоубийство, нищо повече, но след разговора си с Филип Монтфорт е решил да я запише като нещастен случай, за да спести на семейството допълнителното страдание – Оскар бе изсумтял. – И да си подсигури допълнителен доход. На бас, че Филип Монтфорт му е платил дебела пачка, за да запише смъртта като нещастен случай, и Кьолер не е искал да му развалям работата. Даже ми каза, че съм свободен да изразя несъгласие и също така да си потърся работа някъде другаде, ако използвам въпросната свобода.
Разказът на Оскар разтърси Джо. Имаше чувството, че ще избухне в сълзи, докато той говореше. Единствено с усилие на волята успя да запази самообладание, с ясното съзнание, че ако внезапно изпадне в истерия, Оскар ще се почуди за причината. Когато той най-сетне свърши разказа си, тя успя да се усмихне и да се сбогува с него, след което с олюляване излезе от моргата и пристъпи на улицата.
– Бил е убит – каза на Еди. – Баща ми е бил убит. Някой е изстрелял куршум в главата му и го е оставил да умре. Трябва да информирам властите, господин Галахър. Незабавно.
– Хайде първо да ви намерим някоя пейка, за да поседнете за минута – предложи Еди в опит да я успокои.
– Само ми кажете къде е най-близкият полицейски участък – настоя Джо.
Спъна се в купчина конска тор. За втори път Еди успя да я хване, преди да падне.
– Хайде – той обви ръка около раменете ù. – Ще вземем ей онзи файтон и ще отидем у нас. Ще ви направя нещо за пиене, после ще ви изпратя вкъщи.
Джо поклати глава.
– Не мисля, че това е добра идея, господин Галахър.
– Самото ви присъствие тук не е добра идея, госпожице Монтфорт. Опитах се да ви го кажа.
– Така е, наистина. Съжалявам – промълви Джо.
Еди нежно каза:
– И аз съжалявам. А сега, моля ви, елате с мен, преди да сте припаднала.
– Добре съм. Наистина. Просто се препънах, това е – възрази Джо.
– Определено се препънахте – мрачно каза Еди. – В нещо много по-лошо от купчина конска тор.
Глава четиринайсета
Апартаментът на Еди, стая наглед два на два метра, с ниша за леглото, беше спартански обзаведен и пълен с книги.
– Седнете – покани я той и посочи разклатената дървена масичка и двата стола от двете ù страни. После си свали сакото и го закачи на гърба на единия стол.
Джо седна. Гласът на Оскар отново зазвуча в главата ù. Тя се изправи и закрачи напред-назад, за да се разсее от тежките мисли.
Еди се опита незабелязано да си оправи леглото, после напълни чайника с вода и го понесе към малката камина, в която мъждукаха няколко въгленчета. Той ги разбута, за да се разгорят, постави над тях триножник и сложи върху него чайника.
– Нямам печка. Хазяйката ни готви – обясни той. – Но мога да варя вода. Искате ли чаша кафе?
– Чай, моля.
– Хм, какво ще кажете за кафе?
Джо кимна.
– Със сметана, моля. И две бучки захар.
Докато Еди мелеше кафе в дървена ръчна мелничка, Джо огледа стаята. Никога преди не бе влизала в стаята на мъж, освен в тази на братовчед ù Робърт, когато бяха малки. Стаята на Еди я заинтригува.
Освен леглото, в нишата имаше и малко нощно шкафче и лампа. Извън нишата на едната стена стоеше малка мивка с лавица върху нея, на която бяха наредени няколко чаши за кафе, няколко водни чаши и бутилка уиски. Под единствения прозорец на малка масичка стоеше пишеща машина. До отсрещната стена имаше скрин, върху който бяха разхвърляни копчета за ръкавели, нож за писма и няколко дребни монети. Имаше и три книги: „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман, „Край езерото Уолдън“ на Хенри Дейвид Торо и „Десет дни в лудницата“ на Нели Блай – книга, чието присъствие тук развълнува Джо.