Еди се наведе напред.
– Ще предложа материала си на друг вестник. Ще го използвам, за да ме вземат на работа. Въпреки че съм на щат в „Стандарт“, работя на парче и за други вестници.
– На парче?
– На свободна практика. Плащат ми за всяка статия, която им напиша. Стоутман не знае. Използвам псевдоним. Помниш ли материала за Оливър Литъл? Той е за „Уърлд“.
– Разбирам – каза Джо.
– Големите истории осигуряват добра работа – продължи Еди. – Да се разбере, че смъртта на Чарлс Монтфорт е била убийство? Това е огромна новина. Съжалявам, че го описвам така, но е истина. Никого не го е грижа особено за оливърлитъловците на този свят. Неговата история ще получи няколко реда на трета страница и ще бъде забравена. Но Чарлс Монтфорт – богатият, уважаваният, стожерът на обществото? Това е съвсем друга работа. Ако открием сериозни доказателства за убийството, случаят ще трябва да се разследва отново. Дори Филип Монтфорт няма да успее да го потули.
– Не би и поискал – защити чичо си Джо.
Еди повдигна вежда.
– Не го познаваш така, както го познавам аз. Да, той потули самоубийството, но за това си имаше причини. Освен това и той, като всеки друг, знае много добре, че самоубийството е едно, а убийството – съвсем друго. Ако повярва, че баща ми е бил убит, ще направи всичко по силите си убиецът да си получи заслуженото.
Еди кимна и каза:
– Както ти казах и по-рано, нещата могат да станат много грозни. А аз никога не се отказвам от някоя история. Ще направя всичко възможно да я разнищя. Все още ли си съгласна?
– Да – каза Джо, благодарна, че си е осигурила помощта му. – Съгласна съм.
Обстоятелствата около смъртта на баща ù се бяха променили, но не и нуждата ù да намери отговори на въпросите си.
Еди протегна ръка и те скрепиха съглашението си с ръкостискане. Джо, която никога досега не бе сключвала сделка, продължи да разтърсва ръката му известно време.
– Вече можеш да ме пуснеш – подсказа Еди.
– О – възкликна тя смутено. – Добре.
Все така смутена, тя вдигна чашата си с кафе и отпи от вече не толкова горещата течност.
– Кога ще започнем? – попита.
– Веднага, но...
– Веднага? – грейна Джо. – Наистина ли?
Еди вдигна ръце, за да я накара да замълчи.
– Да, но чакай малко. Преди да започнем да търсим отговори, трябва да зададем още един въпрос. Въпросът вече не е „Кой е успял да потисне Чарлс Монтфорт до такава степен, че да го накара да се самоубие?“ Въпросът е: „Кого е успял Чарлс Монтфорт да ядоса до такава степен, че този човек да поиска да го убие?“
Глава шестнайсета
Еди извади бележник от горното джобче на сакото си.
– След като се разчу за смъртта на баща ти, реших да хвърля един поглед на полицейския доклад – обясни той. – Това стана преди разговора ни с Оскар, разбира се, но информацията, която научих от него, може би все пак ще ни бъде полезна.
– Какво пишеше в доклада? – попита Джо. Нямаше търпение да чуе.
Еди отвори бележника.
– Пише, че всички съдружници във „Ван Хутън“ са били във вашата къща по-рано този ден на обяд и после на среща. Икономът ви, господин Тийкстън, ги посрещнал и после ги изпратил – всички без Филип Монтфорт, който си тръгнал през входа за прислугата, защото минал през кухнята да поздрави готвачката.
– Да – потвърди Джо. – Така ми каза чичо ми.
– Тийкстън също така казал, че преди чичо ти да отиде в кухнята, двамата с баща ти се скарали. Тийкстън чул да си говорят с повишен тон.
– Така е. Чичо ми каза, че баща ми не бил на себе си, и твърдял, че няма за какво да живее. Чичо се опитал да го вразуми. Спорът се разгорещил – обясни Джо.
Еди се намръщи.
– Това звучи логично, ако баща ти се беше самоубил, но се оказва, че не го е направил.
– Мисля, че и в двата случая звучи логично – рече Джо. – Може би неприятностите или заплахите от страна на убиеца са го разстроили толкова силно, че му се е приискало да се самоубие.
Еди обмисли думите ù. Погледна си пак записките.
– Тийкстън разказал, че до четири следобед всички си били тръгнали и че той заключил вратите в девет вечерта – предната врата, входа за прислугата и градинската врата. Около полунощ бил събуден от изстрел, както и останалата прислуга – Ейда Нелсън, Катрин Макманъс, Полин Клоп и Грета Шмит.
– Логично. Сигурна съм, че всички са чули изстрела. Стаята на госпожа Нелсън е до кухнята. Също и тази на Тийкстън. Трите прислужници спят на последния етаж. Само Долан, кочияшът, не би могъл да чуе изстрела. Той живее зад площада, в апартамент над гаража.