Той преписа записките за 17 септември – „Кинч, КВХ 23 ч.“ и „Елинор Оуенс, р. 1874 г.“ и видя, че първата записка е същата като тази за 15 октомври – „Кинч, КВХ 23 ч.“.
Когато свърши, каза:
– Ами ако чичо ти греши? Ами ако Елинор Оуенс наистина е била любовница на баща ти? Опитала се е да го изнуди. Той отказал да ù плати. Тя дошла в къщата късно през нощта. Той я пуснал вътре, завел я в кабинета си и тя извадила пистолет – може би просто за да го сплаши. Оръжието гръмнало ненадейно. Тя го сложила в ръката му и...
– И после излязла през две заключени врати? – довърши Джо.
Еди въздъхна.
– Добре. Не звучи правдоподобно, но все пак е заподозряна. Ами името Кинч? – попита на свой ред той. – Чувала ли си баща ти да го споменава?
– Не, но тъй като е само една дума, се чудя дали не може да е име на кораб, а не на човек.
– Какво общо може да има с всичко това някакъв кораб?
– Нямам представа – призна Джо. Ами мъжът, когото видях да се взира в прозореца на кабинета? Ами ако той е убиецът? Определено изглеждаше подозрително.
– Той също може да го е извършил, но се натъкваме на същия проблем. Как е влязъл и после е излязъл?
– Нямаме нищо, нали? – попита Джо обезкуражена. – Само един убиец, който трябва да е призрак, защото може да минава през заключени врати и да става невидим или... О. О, боже мой.
Джо имаше чувството, че през тялото ù преминава леден вихър.
– Какво има? – попита Еди и закова поглед в нея.
– Той е бил там, Еди – каза Джо. – В кабинета. Бил е там през цялото време.
Глава седемнайсета
– Намали оборотите, Джо. Върни се обратно. Започни от началото – настоя Еди. – Толкова бързо говориш, че не те разбирам.
Джо си пое дълбоко въздух, издиша го и заговори бавно:
– Завесите – каза тя. – Убиецът се е крил зад завесите.
Еди се облегна на стола си и я изгледа скептично.
– Те са широки и дебели и се влачат по пода. Криех се зад тях когато бях малка. Цялата къща може да се скрие зад тях. И точно зад завесите намерих патрона... не разбираш ли?
– Мисля, че да – отвърна Еди и изправи гръб.
Погледите им се срещнаха. Неговият беше наелектризиращ. Изведнъж се оказа, че държат в ръцете си парче от мозайката, и те го осъзнаха едновременно.
– Убиецът е дошъл в кабинета на баща ми късно през нощта – започна тя.
Еди я прекъсна:
– Как е влязъл в къщата?
– Намерил е ключ отнякъде.
– Малко вероятно е. Четирите ключа са си били по местата, забрави ли? Може би баща ти го е пуснал. Защото го е познавал.
– Или нея – мрачно каза Джо.
Еди кимна.
– Отиват в кабинета на баща ти. Убиецът го застрелва. Намира револвера на баща ти и го слага в ръката му. После чува стъпки. Майка ти или Тийкстън. Изпада в паника. Знае, че не може да излезе от кабинета, защото ще го видят.
На Джо ù беше трудно да си представя смъртта на баща си, но Еди не ù спести нищо. Караше я да полага усилия. Да мисли. Не беше свикнала мъж да се държи така с нея. Харесваше ù.
– И така, той заключва вратата, за да спечели малко време – продължи тя. – Скрива се зад завесите. В бързината се опитва да прибере патрона, който е извадил от револвера на баща ми в джоба си, но го изпуска. Само че не знае, че го е изпуснал, защото патронът пада върху килима, без да издрънчи.
– После зачаква. Затаил дъх. Стои абсолютно неподвижно. Толкова неподвижно, че завесите не помръдват.
– И слуша как майка ми плаче и чичо ми припада – с горчивина каза Джо. – И после, след като си тръгват полицаите, излиза.
– Само че може и да не му се е наложило да чака толкова – отбеляза Еди.
– Но как би могъл да излезе преди това? Майка ми е била там, прислужниците и полицай Бъкли също – възрази Джо.
– Не през цялото време – напомни ù Еди. – След като Бъкли и Долан разбили вратата и видели тялото на баща ти, всички излезли от кабинета. Долан отишъл да повика доктор Кьолер. Госпожа Нелсън завела майка ти в стаята ù. Прислужниците се качили горе да се облекат. Тийкстън и Бъкли тръгнали да проверяват вратите. Убиецът е имал няколко минути да избяга, ако е бил достатъчно смел.
И двамата замълчаха, но не спряха да се гледат. Никой никога не бе гледал Джо толкова продължително и настойчиво. „Не е редно. Трябва да спре“ – помисли си тя. После си даде сметка, че го гледа по съвсем същия начин.
– Е, сега поне имаме някаква теория – каза тя неловко, с което наруши мълчанието и отклони поглед от Еди.
– И двама заподозрени – допълни Еди. – Елинор Оуенс и странният човек, който се е взирал в къщата.
Той взе отново бележника на Чарлс Монтфорт и го прелисти. Посочи записката за 15 октомври: „Кинч, КВХ, 23 ч.“