– Мисля да сляза на кея на „Ван Хутън“ и да огледам наоколо.
– Но баща ми е мъртъв. Няма да се качва на „Кинч“ – обърка се Джо.
– Но корабът ще си е там, предполагам. Може някой друг да се качи на него вместо баща ти. Този някой може и да знае нещо.
– Ще дойда с теб – обяви Джо.
– Не, няма – каза Еди. – Пристанището не е приятно място.
– Тогава как ще разбера какво е станало? – разочарова се Джо.
Започваше и да се ядосва. Само преди секунда бяха равни, стараеха се заедно да разкрият престъпление. А сега той тръгваше напред без нея.
– Как ще поддържаме връзка? – продължи тя. – Не мога внезапно да започна да приемам на гости мъж, когото майка ми не познава, и да получавам писма от него. Не мога и да пращам писма до теб от собственото си име. Ами ако хазяйката ти е клюкарка?
– Ще си пишем, но с измислени имена – предложи Еди. – Ще ти съобщавам всичко, което открия.
– Така може и да стане, предполагам – съгласи се Джо, леко поуспокоена. Не това искаше, но поне нямаше да е съвсем встрани от нещата. – Аз ще съм... Джоузеф. Джоузеф Фийн. Ти може да се казваш Едуина Галахър. И за това ще трябва да давам обяснения – писмо от момиче, което майка ми не познава. Ще кажа, че си шивачка, за която ми е казала приятелката ми Труди.
Часовникът над камината на Еди удари един часа.
– Нямах представа, че е станало толкова късно. Трябва да се прибирам – разтревожи се Джо. Прибирането вкъщи, без никой да я усети, щеше да е трудна задача.
– Ще те изпратя – Еди се изправи.
– Няма нужда – възрази Джо.
– Спести си думите – заяви Еди и Джо видя, че е безсмислено да спори.
Еди взе сакото си от облегалката на стола и го облече. На Джо не ù се наложи да облича своето, защото така и не го беше съблякла. Тя хвърли един последен поглед на стаята. Не ù се искаше да си тръгва. Стаята бе малка, но не и задушаваща – тъкмо обратното.
„Тук мога да дишам – помисли си тя. – Вместо да се задушавам сред палмите в саксии и порцелановите украшения.“
Намериха файтон на „Бродуей“. Джо каза на Еди, че ще слезе на „Ървинг Плейс“ и че той не бива да слиза с нея. Ако я хванеха да се прибира през кухнята, може и да успееше да обясни къде е била. Щеше да се оправдае с безсъние и да каже, че е излязла да глътне малко въздух. Неговото присъствие обаче нямаше да може да обясни. Еди се съгласи неохотно. Опита се да плати на файтонджията, но Джо не му позволи. Плати на човека и за обратния път до дома на Еди.
– Всяка наша среща е приключение, Джо Монтфорт. Ти си много особено момиче – каза, когато тя слезе от файтона.
– О, съвсем не. Аз съм като повечето момичета. Просто искаме да намерим отговорите на въпросите си – отвърна Джо. – Само дето повечето момичета не търсят тези отговори в моргата, признавам.
Еди се усмихна, но после отново стана сериозен.
– Нощта бе тежка за теб. Съжалявам за това. Надявам се да осъзнаваш с какво се захващаш. Оттук нататък ще става и по-трудно. Съмнявам се, че тази нощ за последен път плака за баща си.
Джо вдигна поглед към лицето му, към невероятно сините му очи. Беше виждала в тях раздразнение няколко пъти. Арогантност. Дори гняв. Но сега за пръв път видя нещо друго – дълбока, поразяваща доброта.
– Не, няма да е за последен – тъжно каза тя. – Но това беше първият.
Глава осемнайсета
– Момичета, кучки, кобили... всичко се свежда до един въпрос: „Ще прихване ли?“
– Маминке... – каза госпожа Олдрич предупредително.
– Вземи Лоли например. Яка малка кучка, здрава и бодра, но не прихваща. Опитвам с мъжкар след мъжкар. Нищо. Никога няма да дочакам котило от нея. Красива е. И умна, също. Но ако една кучка не се плоди, е безполезна.
Джо погледна Труди. Труди погледна Джо. Очите им се разшириха. Стояха във фоайето на Херъндейл, пред затворените врати на приемната, и чакаха Ади, Брам, Гилбърт Гроувнър и братовчедите на Джо – Карълайн и Робърт. Никоя не помисли, че в приемната може да има някой, но преди да нахлуят вътре, чуха гласа на Маминка и макар да знаеха, че не е хубаво да подслушват, не можаха да устоят на изкушението. Ухилената Труди се беше промъкнала до вратата и беше подканила с ръка Джо да направи същото.
– Прекалено си свикнала винаги да получаваш каквото искаш, Маминке, но сега ще се наложи да позволиш на Ана Монтфорт да получи каквото тя иска – каза госпожа Олдрич.
Труди сграбчи ръката на Джо.
– На бас, че говорят за вас с Брам! – прошепна тя.
После събра устни за целувка. Джо я сръчка с лакът.
– Ще видим – каза Маминка. – Ако Ана не желае да се сроди с нас, има много други, които го желаят. Да не забравяме, че самата тя бе Шърмърхорн, преди да се омъжи за Монтфорт.