– Така е – разсеяно каза Джо.
– Сватбата ще трябва да е много стилна, така че ще се наложи да отслабнеш.
Джо се изплези в огледалото.
Труди я видя.
– Да не искаш да приличаш на бирена бъчва в сватбената си рокля? – попита тя.
– Талията ми е петдесет и един сантиметра. Това едва ли ме прави бирена бъчва – възрази Джо. – Освен това не е здравословно. Всички шивачки реформаторки го казват.
– Да, казват го. И до една са стари моми – върна ù го Труди.
Талията на Труди имаше обиколка от четирийсет и три сантиметра. Джо знаеше, че Труди се пристяга – че носи дори в леглото силно пристегнат корсет, за да постигне формата на пясъчен часовник. Самата Джо отказваше да се пристяга, с което ядосваше майка си.
– Ще отидете на сватбено пътешествие в Европа – продължи развълнувана Труди. – И ще живеете в елегантно имение на Пето авеню. Точно срещу моя нов дом. Ще прекарвате лятото в Нюпорт и ще имаш купища рокли и бижута. О, Джо... това е чудесна новина след огромната загуба, която претърпя. Сигурно си най-щастливото момиче на света!
– Да, би трябвало да съм – съгласи се Джо.
Знаеше, че би трябвало да е щастлива. Мисълта за предложение за брак от Брам Олдрич, един от най-желаните ергени в Ню Йорк, би замаяла главата на повечето момичета, дори и ако са в траур. Труди я изгледа внимателно.
– Струва ми се, Джо Монтфорт, че не си щастлива, така ли е? Защо не, за бога?
Джо, все още загледана в отражението си, не отговори. „Да, Джо, защо не?“ – запита се тя. Госпожа Олдрич я бе поканила в имението за уикенда, за да ù повдигне духа. Чичо ù бе успял да се наложи над майка ù, за да я пусне. Беше пристигнала предната вечер, в петък. Сега беше само събота сутрин, а тя вече искаше да се прибира в града. Компанията на стари приятели, вълнението от евентуалното предложение за женитба, тези неща би трябвало да са достатъчни да я разведрят. Някога може би, но вече не.
Всичко се бе променило след посещението ù на Рийд Стрийт. Беше искала да разкрие истината за смъртта на баща си, бе я научила и сега животът ù се делеше на Преди и След. Чувстваше се неспокойна, уязвима и не спираше да мисли за посещението си в моргата и за всичко, което бе научила там. За Оскар Рубин и неговата наука за смъртта, за Елинор Оуенс, за кораба „Кинч“, за странния мъж, който се бе взирал в прозореца на бащиния ù кабинет...
... и за Еди Галахър.
Беше плакала в обятията му. Беше му съсипала ризата. Никога не бе плакала така пред никого. Дори пред майка си. Не разбираше защо е разкрила сърцето си пред момче, което почти не познава. Не разбираше и защо, след като си беше свалила палтото онази нощ, щом се прибра в стаята си, го бе притиснала до лицето си, за да вдъхне отново аромата му.
– Джоузефин Монтфорт, синът на един от най-богатите хора в Ню Йорк се готви да ти предложи брак. Защо не се радваш?
– Защото, Труди – раздразнено отвърна Джо.
– Защото какво?
– Защото не съм шпаньол! И не искам целият ми живот да е само... – тя понижи глас. – плодене!
– Няма да е само това, глупаво момиче такова. Ще има и партита и излети. Тапети. Порцеланови съдове. И тапицерии.
Джо изстена.
– Е, ако и тези неща не те интересуват, какво искаш?
– Нещо повече от три кученца, тоест бебета, преди да съм навършила двайсет!
– Няма да е толкова зле. Просто ги раждаш и ги даваш на бавачката.
Джо въздъхна. Труди я погледна изпитателно.
– Да не би да е дошло онова време от месеца, мила? – попита тя.
– Не! – отсече Джо и се изчерви.
– Тогава какво има? О! Обзалагам се, че се сетих.
– Така ли? – притесни се Джо.
Двете с Труди спяха в една стая. Да не е говорила за Еди насън?
– Заради драскачеството е, нали? Не искаш да го оставиш.
– Не, не искам, Тру – призна Джо с облекчение. – И не е драскачество. Нарича се журналистика.
– Може и да не се наложи. Виж дали Брам няма да ти позволи да списваш някаква колонка. Например за аранжиране на цветя или обзавеждане. Под псевдоним, разбира се – посъветва я Труди.
Джо се отпусна на канапето и подпря глава на рамото на приятелката си.
– Какво ли е, как мислиш? Дали е много отблъскващо?
Труди я потупа по ръката.
– Да се омъжиш ли? Разбира се, че не. Малко изнервящо може би, с всичките приготовления, но не и отблъскващо.
– Не, не сватбата. Другото. Онова, с което се правят всички онези бебета, за които все приказва Маминка.