– Обичам това имение. Толкова го обичам. Границите му ми се струват високи огради, които ни пазят от външния свят.
– Така е – каза Джо. – И аз винаги съм имала такова усещане.
Така си и беше, но сега за първи път тези стени ù се сториха като стени на затвор. Държаха света навън, но също така държаха нея вътре. Погледна ръката си в ръкавица, облегната спокойно на лакътя на Брам, спомни си как същата тази ръка се беше вкопчила в ризата на Еди, и я прониза острото чувство, че тук е съвсем самотна. Искаше ù се да може да се довери на Брам и да му сподели истината за баща си. Но не можеше, той нямаше да разбере.
Еди обаче разбираше.
Тя си го представи – рошав и нетактичен, с подигравателния му тон, бързата походка, изцапаните с мастило ръкави и живите сини очи. Толкова бе различен от момчетата, които познаваше, с техните заучени усмивки, безупречните им костюми и колосаните ризи. Толкова бе различен от Брам.
На Джо ù се прииска сега да е с Еди, в малката му спартанска стая. Да пие от неговото кафе. Да разглежда нещата му. Прииска ù се да опре глава на рамото му отново и да усети ръцете му около тялото си. Знаеше, че не бива да иска всичко това, но го искаше и тази мисъл я плашеше.
Роб извика Брам. Сочеше някакъв кораб в реката. Брам се извини и отиде да види какво иска Роб.
Гласът на Роб извади Джо от унеса ù. Откри, че стои сама близо до високите скали на Херъндейл. Не беше усетила колко далече са стигнали. Ръбът на скалите бе само на няколко метра. Когато бяха малки, се предизвикваха взаимно да стигнат възможно най-близо до ръба – тя, Ади, Брам и братовчедите ù. Тя винаги бе стигала най-близо.
„Какво правя? – запита се сега. – Тук съм, разхождам се с Брам, но си мисля за Еди. Де да знаеше Брам. Де да знаеше, че съм се измъквала от къщи посред нощ, че съм ходила в моргата и в стаята на Еди.“
Джо потръпна от тази мисъл. Дори само едно от тези ù прегрешения да се разкриеше, с нея щеше да е свършено. Тийкстън почти я бе хванал на прибиране след посещението ù на Рийд Стрийт. Успя да се качи по задните стълби със секунда преднина. Ами ако я беше хванал?
Сега, докато гледаше широката, величествена Хъдзън, Джо изпита усещането, че стои на ръба на много по-опасна пропаст. Направи няколко крачки напред и надникна над ръба на скалата към водата. Реката сякаш се надигна към нея. За момент ù се стори, че може да прекрачи ръба. Чувството беше ужасяващо, но и опияняващо.
– Джо! – повика я някакъв глас. – За бога, внимавай!
Беше Брам. Тичаше към нея.
– Плашиш ме – каза той и хвана ръката ù. – Ела, Джо. Стоиш твърде близо до ръба.
Глава двайсета
Пияният се олюля силно. Опъна мърлявото си сако, избърса сополивия си нос и се усмихна.
– Колко, хубава госпожице? – попита. За трети път.
Джо, която стоеше пред входа на офиса на „Ван Хутън“, започна да губи търпение. Искаше ù се той да си тръгне. В този мрак бе достатъчно трудно да наблюдава кой се движи по тясната уличка „Пекс Слип“ и без пияният да ù закрива гледката.
– Моля те, госпожице – продължи мъжът, заваляйки думите. – Ти си най-прелестното нещо, което съм виждал. Не може ли човек да получи нещо прелестно поне веднъж в живота си? Колко ще ми струва да се поразходиш с мен?
– Да се поразходя ли? – повтори Джо, настръхнала от наглостта му. – Господине, никакво количество пари, дори най-огромното, не би могло да ме убеди да се разходя, да се разтъпча, да повървя или да извърша какъвто и да е друг вид движение във вашата компания. Приятна вечер.
– Значи моите пари не са достатъчно добри за теб, тъй ли? – извика мъжът. – Парите ми са не по-лоши от на всеки друг! Ето, дръж!
Той извади шепа монети от джоба на панталоните си и ги хвърли на земята.
– О, за бога – изсумтя Джо. Наведе се, като отново се поздрави за идеята да облече стари дрехи тази вечер, събра монетите и му ги подаде. – Вместо да си пилеете парите, по-добре вземете да похарчите малко от тях за чаша кафе – посъветва мъжа.
После си тръгна. Беше засякла целта си. Въпросната цел имаше панталони с десен на рибена кост, туидено сако и риза без яка, отворена на шията.
– Еди! Еди Галахър! – викна тя и се затича по калдъръмената улица към доковете.
Еди, който тъкмо слизаше по тесния дъсчен мост между два огромни кораба, я видя. Лицето му доби буреносно изражение.
„Ама че работа – помисли си тя. – Дори когато е ядосан, пак е хубав.“
– Щях да кажа: „Не може да бъде“. Но от опит знам, че може – каза той. – Какво правиш тук?
– Търся те – отвърна Джо и му се усмихна. Надяваше се, че така ще го умилостиви.
– А аз мислех, че си на сигурно място в провинцията, в имението на Олдрич. Така пише по клюкарските страници.