– Върнах се.
– Откъде разбра, че съм тук?
– Днес е 15 октомври. Каза, че ще идваш тук.
– Но ти не биваше да идваш – скара ù се той. – Имахме сделка. Ти трябваше да проучиш деловите занимания на баща си, а аз да огледам доковете.
– Имахме сделка, да, но се оказа невъзможно да изпълня моята част. Нищо не научих за деловите занимания на баща ми. Никой не иска да говори за бизнес в мое присъствие. Нито чичо ми, нито някой друг. Щом вляза в стаята, разговорът за кораби и подправки спира и се започва разговор за понита и петунии – въздъхна Джо.
– Имаш ли представа къде се намираш в момента?
– Е, това е глупав въпрос.
– Намираш се на доковете.
– Така ли? Предполагам, това обяснява всички тези кораби – Джо размаха ръка към извисяващите се мачти, които се открояваха на тъмното небе, към корабните носове, надвиснали над улицата.
Еди не намери шегата ù за забавна.
– Не е смешно, Джо. Намираш се на едно от най-опасните места в целия град.
– Не е толкова зле – небрежно каза Джо. – Всъщност тукашните хора са доста мили. Докато те чаках, един мъж се опита да ми даде всичките си пари. Преди това една жена ми направи комплимент за роклята и ме покани в дома си. Каза, че приятелката ù Дела щяла да ми намери работа.
Еди се облещи.
– Обещай ми, че никога, ама никога няма да идваш тук сама – каза той настоятелно. – Обещай ми, Джо. Веднага. Иначе сделката се отменя.
– Тази вечер се държиш необичайно драматично – отбеляза Джо. – Какво те притеснява?
Еди стисна с пръсти носа си, очевидно вдигнал ръце от нея.
– Има ли някакъв начин да те убедя да вземеш файтон и да се прибереш? – попита той.
– Никакъв. Но пък можеш да ми кажеш дали намери „Кинч“.
Примирен, Еди свали ръка от носа си.
– Не го намерих, а прерових целия кей.
– Чудя се дали не е наемен кораб. „Ван Хутън“ ги използва, когато е натоварено, например когато се събира реколтата от чай и подправки, ако няма достатъчно място на собствените кораби на фирмата. Ако „Кинч“ е от фирмените кораби, със сигурност щях да съм го чувала. Татко рядко говореше за работа в мое присъствие, но за корабите говореше и даже ме е качвал на няколко. Много се гордееше с тях – обясни Джо.
– Този съм го виждала – тя кимна към грациозния кораб, който се извисяваше току над тях. – „Ема Мей“. Клипер за чай.
Както гледаха нагоре към „Ема Мей“, на палубата се появи човек. Тръгна да слиза по трапа с чувал от зебло на рамо. Три черно-бели териера с блеснали очи и вирнати опашки вървяха по петите му.
Еди го позна.
– Бил! – извика той. – Бил Хокинс!
Човекът помаха и когато слезе на твърда земя, се приближи към тях.
– Радвам се да те видя, Еди! Коя е хубавицата? Ти от момичетата на Дела ли си, кукло? – обърна се той към Джо.
– Стажантка е. Показвам ù кое как е – обясни Еди, преди Джо да си отвори устата. – Бил Хокинс, това е Джоузи Джоунс.
– Извинете, госпожице! Не исках да... Е, както и да е – неловко завърши Бил. – Приятно ми е – каза той и свали шапка. Имаше рижава коса, брада в същия цвят и изпочупени, пожълтели зъби.
– И на мен ми е приятно, господин Хокинс – каза Джо.
„Коя е тази Дела?“ – зачуди се тя.
– Как е уловът? – попита бързо Еди.
Джо усети, че много му се иска да смени темата. Бил отвори гърлото на чувала и Джо надникна вътре с мисълта колко е странно някой да лови риба през нощта. Само че вместо сребристия блясък на рибени люспи тя видя черна гърчеща се маса – плъхове. Десетки. Някои бяха мъртви. Други все още мърдаха, гърчеха се и пищяха, озлобени от страх. Тя сподави вика, който напираше в гърлото ù.
– Бил е плъхоловец – обясни Еди. – Той и кучетата му прочистват трюмовете на корабите през нощта.
– Досетих се – рече Джо, решена да не показва отвращението, което изпитва.
Докато Еди говореше, Бил завърза гърлото на чувала с въже и го хвърли във водата. Кучетата го загледаха как потъва и заскимтяха.
– Стига сте мрънкали, момчета! – изрева Бил. – Там, откъдето дойдоха тези, има още колкото си искате. Ню Йорк е пълен с плъхове!
– Бил, търсим кораб на име „Кинч“. Знаеш ли дали е на котва? – попита Еди.
– И да е, не съм го виждал. За пръв път чувам това име – отвърна Бил и изплю буца тютюн за дъвчене във водата.
Джо усети как отново я завладява разочарование от поредната задънена улица, в която се бяха озовали, но тогава Бил добави:
– Знам кой може да знае – един тип на име Шоу. Джаки Шоу. Стар моряк е, плавал е на десетки кораби. И тук, и в чужбина.
– Къде мога да го намеря? – попита Еди.