– В „При Уолш“.
Еди изстена.
– Не и в тази дупка.
– Това е. Когато Джаки е в града, виси там – обясни Бил. Свирна на кучетата. Те вдигнаха муцуни от купчината рибешки вътрешности, която бяха открили на дока, и заприпкаха към него.
– Благодаря ти, Бил.
– Няма за какво. Лека ви вечер – рече Бил и се запъти към следващия кораб, с кучетата по петите си.
Джо искаше да разбере какво значи „дупка“, но преди това имаше друг въпрос.
– Коя е тази Дела, която всички споменават? И къде е домът ù?
– Дела – повтори Еди. Прокашля се. – Дела...
– Да, Дела – нетърпеливо каза Джо.
– Тя е... ъъ, ами тя държи дом... дом за момичета – неловко обясни той. – Бил просто предположи... Понеже е толкова късно и си на доковете...
– Дом за момичета? – повтори Джо. – Някакъв вид подготвително училище ли?
– Да, точно така. Момичетата там са подготвени. И още как.
– Говориш крайно загадъчно тази вечер – раздразни се Джо.
– Това е грешка. Огромна, грозна грешка – Еди заклати глава. – Не трябва да си тук. Трябва да си вкъщи. В хубавата си къща. Да пиеш мляко и да ядеш курабийки.
– Просто попитах...
– Хайде да си вършим работата, става ли?
– Добре, де – измърмори Джо, изненадана от резкия му тон.
Изглежда разговорът го караше да се чувства много неудобно. Тя нямаше представа защо.
– Предполагам, че трябва да идем в „При Уолш“. Какво е дупка?
– Подземен бар под някоя сграда – разсеяно каза Еди.
Мръщеше се към „Ема Мей“. Джо проследи погледа му.
– Какво има? – попита.
– Странно е, че Бил не е чувал за „Кинч“. Много странно. Лови плъхове в пристанището, откакто е проходил. Познава всеки кораб, който влиза или излиза оттук. Ако „Кинч“ бе тук, ако изобщо някога е хвърлял котва тук, той щеше да го знае.
Джо се замисли.
– Може да сме сбъркали и Кинч да не е име на кораб – каза тя. – Може да е име на човек. Когато за пръв път го видях в бележника на баща ми, приех, че е на човек, но колкото повече мислех, толкова повече ми се струваше твърде необичайно име за човек.
– Но баща ти е написал до името КВХ, което значи „Кея на „Ван Хутън“. Защо ще се среща с някого на кея по това време на нощта? – попита Еди.
– Може да не е имал предвид самия кей – отвърна Джо. – Винаги наричаше и седалището на фирмата, и самия кей по един и същи начин, понеже са на едно и също място.
Еди кимна към сградата на „Ван Хутън“.
– Предполагам, че нямаш ключове за офиса, а?
– Не. Защо?
– А да имаш пари в себе си?
– Да – отвърна Джо предпазливо. – Защо питаш?
Тя продължаваше да взима от парите, които бе намерила в бележника на баща си. Чувстваше вина, но как иначе да плаща за пътуването с файтон до Рийд Стрийт или до пристанището? Майка ù не ù даваше пари. Младите дами, които носеха в себе си пари, бяха от простолюдието.
Еди не отговори.
– Чакай тук – нареди той.
Той хукна надолу по улицата, към бар, на чиято фирма пишеше „При Съливан“. Пред входа стоеше момче. До него стоеше момиче на около шестнайсет или седемнайсет години. Еди размени с тях няколко думи и се върна при Джо, придружен от момчето.
– Това е Резето – представи го Еди.
Преди Джо да успее да попита за какво го е довел, Резето каза:
– Два долара.
– Добър опит – рече Еди.
– Един долар, тогава.
– Какво ще кажеш за петдесет цента?
– А ти какво ще кажеш да ме цунеш отзад, стиснато копеле такова?
Джо премигна отвратена. Момчето бе на не повече от десет години.
– Добре, долар да е – неохотно се съгласи Еди. – Да ни вкараш и да ни изкараш.
Резето протегна ръка.
– Ще си получиш парите след като свършиш работата – каза му Еди.
Резето се изплю и се запъти през улицата към сградата на „Ван Хутън“.
– Хайде. Той работи бързо – каза Еди на Джо.
Резето се огледа, после извади малка кука с дълга дръжка от джоба си, заедно с тънко парче метал, огънато в единия край като буква L. Вкара и двата предмета в ключалката на вратата.
Джо сграбчи Еди за ръката.
– Той влиза с взлом! – прошепна.
– Да – съгласи се Еди с мрачна усмивка. – Точно така.
Глава двайсет и първа
– Еди, това е нередно – притесни се Джо.
– Понякога се налага да направиш нещо нередно, за да поставиш нещата в ред – каза Еди. – Нели Блай излъга, за да влезе в приют за душевноболни и да извади на светло тормоза над пациентите. Не влизаме, за да крадем, а за да разкрием престъпление. Ако Кинч е човек и баща ти се е срещал с него на 15 септември, както пише в бележника му, може тук да има записки от тази среща. В дневник може би, или в счетоводна книга. Нещо, което да ни подскаже кой е този човек.