Джо се поколеба, разстроена от факта, че извършват престъпление, независимо от причината.
– Виж, предупредих те, че ще направя всичко по силите си да разплета тази история и да си получа материала. Но не е нужно ти да ставаш част от всичко това. Мога и сам да се справя.
„Но аз съм част от всичко това – помисли си Джо. – Станах част от него в момента, в който открих бележника на баща си.“
Тя чу скърцане, докато Резето работеше, после няколко щраквания и накрая резетата се дръпнаха. Когато вратата се отвори, тя първа пристъпи вътре.
– Заключи зад нас, в случай че мине патрул. Може полицаят да изпробва вратата. После стой наблизо – заръча Еди на Резето. – Ще почукаме по стъклото на вратата, когато сме готови.
Резето кимна и Джо чу как вратата се заключва зад нея.
Светлината от уличните лампи, която проникваше през стъклото на вратата, осветяваше фоайето. Ръчно оцветени рамкирани карти на далечните места, където „Ван Хутън“ имаше бизнес интереси, висяха по стените. Винаги когато бе идвала тук като дете, Джо получаваше чай и бисквити от някой чиновник. Беше научила картите наизуст, докато седеше във фоайето и гризеше бисквити.
Имаше и фотографии, включително една на баща ù и чичо ù, правена преди много години. Стояха на пристанище, в което кипеше бурна дейност, и двамата толкова красиви в ленените си костюми. На помургавелите им лица имаше широки усмивки. Зад тях на една табела пишеше „Занзибар“. Джо знаеше, че това е остров до източния бряг на Африка, който представляваше основна база за търговията с подправки на „Ван Хутън“. Заболя я сърцето, докато гледаше образа на баща си – толкова млад и изпълнен с живот.
Еди хвърли поглед на фотографията.
– Не бива да се бавим – меко каза той.
Джо се обърна.
– Какво да направя?
– Трябва да потърсим протоколи от срещи – отвърна Еди. – Къде ги държат?
– Не зная – каза Джо.
– Предположи.
Джо помисли. Сградата бе на два етажа. Чиновниците работеха на долния. Баща ù и съдружниците – на горния. Срещите, предположи тя, сигурно се правеха на горния етаж.
– Горе, струва ми се – каза тя.
– Хайде – подкани я Еди.
На втория етаж цареше мрак. Прозорците – три на брой, всички гледащи към улицата – бяха по-високо от уличните лампи и пропускаха съвсем оскъдна светлина. Предната половина на етажа представляваше отворено помещение с правоъгълна маса и столове в средата. Отзад бяха кабинетите на съдружниците, до които се стигаше по тесен коридор между тях и заседателната зала.
– Хайде първо да пробваме кабинетите – предложи Джо.
Еди се блъсна в една закачалка за палта, а Джо се препъна в табуретка, докато си проправяха път из тъмното помещение. Не смееха да включат газовите лампи на стената, за да не види някой светлината от улицата и да заподозре нещо, но все пак им трябваше нещо, с което да си светят.
– Трябва някъде да има керосинова лампа – каза Джо. – Виж до...
Някакъв звук от долния етаж я прекъсна. Тя замръзна. Вратата. Някой току-що я бе затворил. Чу се завъртане на ключ в ключалката. После се чуха гласове. Мъжки гласове. Два. Джо разпозна единия.
– Ричард Скъли – прошепна тя на Еди. – Един от съдружниците.
Еди изруга под нос.
– На бас, че другият с него е ченге. Някой явно ни е видял и е решил, че сме крадци.
– Не мога да допусна да ме намерят тук! – изсъска тя на ръба на паниката.
– Може би ще огледат долния етаж и ще си тръгнат – прошепна Еди.
Само че не стана така. Вместо това се чуха стъпки по стълбите, тежки, солидни стъпки. Скъли и човекът с него идваха към тях.
Джо и Еди бяха в капан.
Глава двайсет и втора
Джо разполагаше със секунди, за да намери някакво скривалище, секунди преди Ричард Скъли да я намери в тъмната стая, посред нощ, в компанията на непознат мъж.
Обхвана я паника. Еди пробваше дръжките на вратите към кабинетите, но всички до една бяха заключени. Стъпките се приближаваха. Скъли и другият бяха преполовили стълбите. Джо се огледа диво и видя нещо – килера на чистачката. Джо отправи мислена молитва двамата мъже да са прекалено заети с разговора си и да не обърнат внимание на скърцането на дъските по пода. На вратата на килера нямаше дръжка, само резе. Еди го сграбчи и дръпна вратата. Килерът беше широк колкото ковчег, не повече. Престилката на чистачката висеше на кука на вратата. Бърсалката за под стоеше в кофа, която заемаше почти цялото налично пространство.
– Влизай! – изсъска Еди. – Аз ще си намеря друго място.
Двамата мъже бяха на втория етаж. След секунди щяха да влязат в залата.