– Няма време! – прошепна Джо.
Стъпи в кофата и дръпна Еди в килера. Успяха да затворят вратата точно когато лампите светнаха. Джо не успяваше да застане стабилно в кофата. Загуби равновесие и залитна към Еди. По някакво чудо кофата не издрънча.
– Не мога да стоя в това нещо! – прошепна тя, вкопчена в Еди.
– Опри се на мен! – отвърна също шепнешком той.
Хвана я за раменете, за да ù помогне да не падне. Едното му рамо се опираше на стената в дъното на килера. Другото бе на сантиметри от вратата. Джо стоеше толкова близо до него, че усещаше биенето на сърцето му. Ароматът му – смесица от сапун, бира и цигари, бе нещо толкова ново, толкова необичайно и замайващо, че за момент тя забрави да се страхува.
После Ричард Скъли заговори и тя си спомни страха. Чуваше го идеално. Резето не беше паднало докрай и сега между вратата и рамката зееше пролука. Джо виждаше част от масата през тази пролука, стената зад нея, но не и мъжете.
– Уиски? – това бе Скъли.
Джо не чу отговора, но явно другият бе кимнал, защото следващото, което тя чу, беше звукът от вдигане на стъклената запушалка от гарафа с уиски, последван от наливане.
– Седни – пак Скъли.
Вторият мъж се появи в полезрението на Джо и когато седна до масата, тя се сепна.
– Какво има? – попита Еди, почти докоснал ухото ù с устни.
– Това е той – прошепна тя.
– Кой?
– Човекът, който стоеше пред къщата ни и се взираше в прозореца на кабинета!
Глава двайсет и трета
Опашката, белезите по лицето, всичко беше същото. Джо бе помислила, че белезите са от мръсотия или прах, но сега видя, че са татуировки, лъкатушещи, сложни татуировки. Наведе се към пролуката, за да го види по-добре.
– Кинч, така ли? Ново лице, ново име – каза Скъли.
Джо рязко си пое дъх. Стисна рамото на Еди. Еди стисна нейното в отговор.
– Едва ли бих могъл да ползвам старото – отвърна Кинч.
– Какво се е случило с теб? Татуировките...
– Пирати. Капитанът беше индиец, наемник на европейци. Екипажът беше от африканци и араби. Те правят татуировки, за да разказват историите си. Разказаха и моята.
– Видът ти е значително променен. Не бих те познал, освен по очите.
– Седемнайсет години, без да видя друг християнин. Без близки. Без утеха. Седемнайсет години глад, скорбут и треска. Моят вид – той изплю думата, – е точно такъв, какъвто го направихте вие. Погледни ме и виж чудовището, което създадохте.
– Ти... нали не мислиш, че съм знаел? Не знаех! Не знаех нищо допреди пет минути, когато ти ми разказа всичко. Кълна се! – възкликна Скъли. Звучеше изплашен.
„Какво не е знаел?“ – почуди се Джо с надеждата, че Скъли ще навлезе в подробности, но Кинч не го остави.
– Не съм дошъл да си говорим – каза той. – Дойдох за парите, които ми обеща Чарлс Монтфорт, когато се срещнах с него миналия месец. На петнайсети. Каза че ще ми даде хиляда долара. Обеща да ми помогне да я намеря.
– Да – рече Скъли, стана бързо от мястото си и закрачи из стаята. – Клетият Чарлс, клетият. Такова злощастно събитие. Ужасен нещастен случай.
– В семейство Монтфорт не стават нещастни случаи – мрачно каза Кинч.
Изпи уискито си и огледа портретите на съдружниците по стените – петима живи, двама покойници.
– Чарлс Монтфорт, Филип Монтфорт, Ричард Скъли, Алва Бийкман, Ейса Тълър, Джон Бревоорт и Стивън Смит – изброи ги Кинч и вдигна чаша. – Наздраве, господа.
После се обърна пак към Скъли.
– Изглеждаш блед, Ричард. Не се притеснявай, няма да споделя тайната ни с никого – мъжът сложи ръка на сърцето си. – Тя е записана на сърцето ми и ще си остане там. Ако ми сътрудничиш.
– Ще направя каквото мога – обеща Скъли. – Но трябва да проявиш разум. Всичко си има граници.
Кинч удари силно чашата в масата.
– Ти ли ми говориш за граници, Ричард? На мен? Нима имаше граници за онова, което „Ван Хутън“ ми отне? – извика той.
Скъли побърза да се извини.
– Не знаех – повтори той тихо.
– Но знаеше за „Бонавентура“ – заяви Кинч.
– Времената бяха трудни. За фирмата. За всички нас. Ние...
Кинч го прекъсна:
– Стига приказки – отсече той. – Искам си парите. Веднага.
После грабна бутилката с уиски, наля си още една чаша и я изгълта на един дъх.
Джо чу как краката на столовете застъргаха по пода, после стъпки. Скъли се мерна за миг в полезрението ù, после пак изчезна.
Кинч се засмя горчиво.
– Сейфът на съдружниците. Някога беше празен, но вече не е, нали? Казват, че парите говорели, но аз не го вярвам. Ако беше вярно, тези банкноти щяха да плачат с глас. Щяха да крещят.