Чу се звук от затваряне на метална врата и после още стъпки. Скъли пак се появи в полезрението на Джо и Еди. Сложи пачка банкноти върху масата, пред Кинч.
– Хиляда – каза той.
– Става. Засега – рече Кинч и прибра пачката в джоба си.
– Колко още искаш? Разбира се, заслужаваш компенсация. Но това, което искаш, е невъзможно. Чарлс е дал обещания, които не би могъл да изпълни – заобяснява Скъли. – Сигурен съм, че можем да постигнем компромисно решение.
– Аз искам всичко, Ричард. Това е моето решение. Искам да унищожа „Ван Хутън“, така както фирмата унищожи мен – каза Кинч.
– Но това... това е скандално! – избухна Скъли. – Ще трябва да се консултирам с останалите.
– Консултирай се колкото искаш. Имам доказателства. Има списъци, подписани и подпечатани – изсъска заплашително Кинч. – Направù каквото искам, и ще си тръгна от Ню Йорк без много шум. Веднага щом я намеря. Никога повече няма да ме видиш. Ако ми откажеш, ще оповестя всеки един от тези списъци. Не само фирмата, но и всички съдружници ще бъдат съсипани.
– Така казваш ти. Но всичко това стана толкова отдавна и досега нищо не се е разчуло – възрази Скъли. В гласа му се долавяше отчаяние. – Ами ако блъфираш?
Кинч се изкикоти. Нисък, зловещ звук.
– Моли се да блъфирам, Ричард. Ако не си забравил как се прави това.
Той се изправи.
– Знам какво ще кажат другите – че няма да предприемат нищо повече, преди да им покажеш списъците. Къде можем да те намерим? – попита Скъли.
– Аз ще ви намеря – заяви Кинч. – Довиждане, Ричард.
– Ще ти трябва ключ, за да излезеш – спря го Скъли и му подаде ключа. – Остави го в ключалката.
Кинч взе ключа и Джо чу стъпките му да отекват надолу по стълбите. Вратата се отвори и затвори, Ричард Скъли стана и пак се появи в полезрението на Джо. Тя го видя как прибира бутилката с уиски. После си сложи шапката и тръгна към стълбите, но изведнъж спря и се вторачи право напред.
Гледаше в нея.
Джо се дръпна към Еди. Скъли ги беше видял, но как? Пролуката беше съвсем тясна. Вътрешността на килера бе тъмна. Сега той закрачи към тях с вбесено изражение.
– Свършени сме – прошепна Еди и ръцете му се впиха в раменете ù.
Какво щеше да каже тя на господин Скъли? Ами на майка си, когато той я заведеше до дома ù и позвънеше на звънеца? Това щеше да е краят на досегашния ù живот. Никога нямаше да можеше да си покаже лицето в Ню Йорк.
Скъли стигна пред килера и спря.
– Проклета мързеливка! – изръмжа той. – Хиляди пъти съм ù казал да затваря вратата.
Той ритна силно вратата. Тя се затръшна. Звукът стресна Джо, но тя не помръдна. И двамата с Еди останаха неподвижни, докато не чуха входната врата на долния етаж да се отваря и затваря за втори път.
– Тръгна си – прошепна Джо и се отпусна. – Слава богу.
Еди бутна вратата. Тя не помръдна.
– Еди, да не би... – започна Джо.
– Да. Така изглежда – потвърди Еди.
Джо и Еди бяха заключени в килера.
Глава двайсет и четвърта
– Не може да сме заключени! – ужасена извика Джо. – Опитай пак.
Еди пак бутна вратата, но тя пак не помръдна. Резето отвън си беше паднало на мястото.
– Искам да проследя Кинч – каза Еди нетърпеливо. – Ще го изгубя, ако не излезем скоро, а по-късно може да се окаже труден за намиране.
– А аз ще си изгубя репутацията, ако не излезем оттук, и ще бъде невъзможно да я намеря отново – заяви Джо.
– В джоба ми има сгъваемо ножче. Може да успея да повдигна резето – каза Еди. – Ще трябва да те пусна. Ще можеш ли да се опреш на стената?
– Мисля, че да – каза Джо и протегна ръка към стената. Еди извади ножа от джоба си и внимателно го отвори. После вкара острието в цепнатината между вратата и касата и тласна нагоре. То се отчупи.
– Може да успея да разбия вратата. Дръпни се назад – каза Еди.
– Да се дръпна назад ли? – не повярва на ушите си Джо. – Как? Стоя в кофа!
Еди блъсна вратата с рамо колкото можа по-силно, което не беше много, защото нямаше много място за засилване, но пък беше тъкмо достатъчно силно да го извади от равновесие и да го запрати към Джо. Главите им се удариха. Кофата се катурна. Джо падна назад към стената.
– Оу! – възкликна тя. – Заболя ме!
– Извинявай! Добре ли си? – попита той и ù протегна ръка.
– Добре съм. Но няма да съм добре, ако не излезем – отвърна тя, когато се изправи на крака. – Какво ще правим?
– Не знам. Може да пробвам да бутна вратата с крака.
Той опря гръб в стената и се опита да вдигне крака, но мястото беше толкова малко, че не можеше да ги вдигне достатъчно, за да може да ритне вратата. Изруга под нос и се изправи.