– Ето, Мери, опъни една глътка – каза другата жена и ù подаде бутилка. – Това убива всякакви призраци.
Джо се загледа в жените. Вечерта бе хладна, а те бяха облечени прекалено тънко. И двете бяха много слаби. Тя спонтанно се приближи към тях и подаде на всяка по един долар. Мери, все още неспокойна, я попита дали е видяла призрака.
– Не съм го виждала, Мери. Съжалявам – каза Джо.
Другата жена ù предложи да си сръбне от бутилката, ако ù даде още един долар. Еди се намеси, хвана Джо за лакътя и я поведе нагоре към Саут Стрийт. Мери безжизнено им каза „довиждане“, когато се отдалечиха.
– Извадихме късмет – каза Еди и кимна към сградата на „Ван Хутън“. – Видя ли лицето на Кинч?
Джо кимна.
– Имаш ли представа кой е?
– Не – отвърна Джо. – Господин Скъли явно го познава, но под друго име. „Ново лице, ново име“, така каза. И после Кинч каза: „Едва ли бих могъл да използвам старото си име“.
Тя замълча за миг, после продължи:
– Мислиш ли, че той е убил баща ми? Според бележника той се е виждал с Кинч в нощта преди смъртта си.
През тялото ù премина тръпка при мисълта, че е била в една стая с убиеца на баща си.
– Не мисля. Не е логично – отвърна Еди. – Баща ти е имал планове отново да се види с Кинч. На 17 септември и тази вечер. Имал е хиляда долара, скрити в бележника си. Парите са били за Кинч. И Кинч каза същото на Скъли. Защо ще убива човека, който му дава хиляда долара? А може би и повече?
– Прав си – съгласи се Джо.
Беше едновременно облекчена и разочарована. Мистерията около смъртта на баща ù се заплиташе все повече.
– И все пак трябва да открием кой е Кинч и какво са му направили съдружниците във „Ван Хутън“ – отбеляза Еди, когато стигнаха Саут Стрийт, заобиколиха един пияница, припаднал на тротоара, и се насочиха към северната част на града.
– Трудно ми е да си представя, че който и да е във „Ван Хутън“ му е направил нещо – каза Джо. – Всички те са почтени хора.
Еди подбели очи.
– Това пък какво беше? – възмути се Джо.
– Най-добре ще е да свикнеш с факта, че може би някой във „Ван Хутън“ не е чак толкова почтен.
– Защо? – попита Джо. – Защото някакъв странен, подозрителен мъж, появил се от нищото, го казва?
– Защото Скъли никога не би дал някому хиляда долара фирмени пари, освен ако не е абсолютно наложително. Кинч знае нещо нелицеприятно за „Ван Хутън“. И Скъли го знае. Изглежда, че и баща ти е знаел.
Разсъжденията на Еди звучаха логично на Джо, но ù бе трудно да ги приеме. Откак се помнеше, познаваше съдружниците във фирмата. Бяха гостували в дома ù, на вечери и празненства. Тя също бе ходила в техните домове. А сега според Кинч се оказваше, че са направили нещо много нередно.
– Ако съдружниците наистина са направили нещо на Кинч, а аз все още не съм убедена, че е така, то баща ми със сигурност се е опитвал да оправи нещата – каза тя. – И Скъли каза така: „Чарлс е дал обещания, които не би могъл да изпълни“. Съвсем типично за него – да поеме ангажимента да помогне.
Еди я изгледа със съмнение и продължи:
– Кинч спомена някакви списъци и нещо на име „Бонавентура“. Може би е кораб? Освен това каза: „Той ми обеща да ми помогне да я намеря“. Името на кораба е женско. Ако „Бонавентура“ е кораб, може ли „Ван Хутън“ да са го отнели от Кинч по някакъв начин? Баща ти или чичо ти споменавали ли са нещо за такъв кораб?
– Не и пред мен.
– Може да са имали някаква сделка, която да се е провалила. Може би „Ван Хутън“ са продали кораба на Кинч, а той се е оказал некачествен. Или може би корабът е бил негов и те са му го отнели с измама. Може би...
Джо изпъшка.
– А може би трябва да се опитаме да съберем малко факти. Защото всичките ни теории не са нищо повече от теории – нетърпеливо каза тя. – Ако искаме отговори, трябва да намерим Кинч.
– Не, аз трябва да го намеря – каза Еди. – Ти при никакви обстоятелства няма да се опитваш да го намериш. Прекалено е опасно. Ще поразпитам Шивача за него. Той познава всеки негодник в града. Но това ще е, след като разпитам Бил Хокинс и Джаки Шоу за „Бонавентура“.
– А аз какво да правя? Да си въртя палците ли?
Еди помисли малко, после каза:
– Все още не знаем коя е Елинор Оуенс. И нейното име го има в бележника на баща ти. Може да се опиташ да намериш нея.
– Откъде да започна? – развълнува се Джо.
– От Бюрото по вписванията. Ако е родена в града, ще е вписана в регистъра на ражданията. Може да успееш да се сдобиеш с адреса ù и...
– Еди! – възкликна Джо и спря рязко. – Току-що ми хрумна нещо! Възможно ли е Елинор Оуенс да е онази „тя“, която Кинч търси?