– Еди, трябва...
– Брам Олдрич. Знам. Уил Ливингстън и Хенри Джей също се интересуват от теб. Чета клюкарските страници.
– И не мога...
– Не те и карам.
– Тогава какво...
– Не знам, Джо. Не знам.
След тези думи той бе взел лицето ù в ръцете си и я бе целунал отново, а тялото му бе толкова топло, устните толкова сладки и ударите на сърцето му под пръстите ù толкова силни, че въпросите изгубиха значение. После той я пусна и изчака на улицата тя да си влезе вкъщи, да се качи в стаята си, да запали свещ и да я сложи до прозореца, за да знае, че е в безопасност.
Докато се приготвяше за лягане, Джо мерна отражението си в огледалото. Оттам я гледаше момиче едновременно познато и непознато. Това момиче беше разрошено и поруменяло от приключенията си. Любопитно. Решително. Тя знаеше, че не е такова момиче, не още, но ù се искаше да бъде. А Еди ù бе показал, че е възможно. Толкова различна бе с него. По-смела. По-добра във всичко. Жива.
Тя лежа в леглото загледана в тавана повече от час, докато се опитваше да намери дума за чувството, което изпитваше. Брам никога не бе предизвиквал подобно чувство у нея – да копнее отчаяно за докосването му, за целувките му. Така ли се бе чувствала Труди със своя доставчик на ябълки? Не, не е възможно, защото го бе захвърлила като тоалет от миналия сезон веднага щом Гилбърт ù направи предложение.
Тогава, малко преди да заспи, Джо се сети как се нарича това чувство.
– Мисля, че се влюбвам в него – прошепна тя в мрака.
Сега бе неделя следобед и на Джо и майка ù гостуваха неколцина близки приятели и роднини. Джо седеше с братовчедка си Карълайн и още няколко момичета. Останалите гости стояха прави край камината или се разхождаха из стаята. Почти всички говореха за бала, който щеше да се проведе по-следващата събота.
Джо се усмихваше и полагаше усилия да се държи като добра домакиня, но всъщност изобщо не искаше да се намира тук. Искаше да е с Еди, да вървят по улиците, да се срещат с Бил Хокинс и Фей, и Резето, да се крият в килера на чистачката. Чувстваше се като приказна принцеса, събудена с целувка и озовала се в нов свят, населен с нови хора и нови емоции. „Събуди се“ – казваше този нов свят. Но как? Дори само да излезеше от стаята, щеше да предизвика любопитство и въпроси.
– Заради траурните дрехи си толкова нещастна, Джо – казваше Карълайн. – Черното кара всяко момиче да изглежда като недоволна стара мома.
Джо бе облечена според етикета – в черна ежедневна рокля. Кейти бе прибрала косата ù на прост кок, закрепен с гребен от черен кехлибар.
– Елизабет Адамс си е поръчала рокля от Париж специално за бала. Иди Уоринг я е видяла и казва, че е великолепна – избъбри Джени Райнландър.
Преди да изгуби баща си, Джо с нетърпение бе очаквала Бала на младите благодетели. И преди да открие Еди. Сега нямаше никакво желание да участва в подобни събития.
– Не ме интересува какво прави Елизабет. Според мен всяко момиче, което не оставя парижките си рокли прибрани поне за една година, е вулгарно – изсумтя Ади.
– Знаеш, че ще я облече по една-единствена причина – за да привлече вниманието на Брам. Набелязала го е. Иска той да ù кавалерства на бала. Всеки, който има очи, може да го види – заяви Джени.
– Джени, скъпа, притежаваш истински талант да казваш възможно най-неподходящите неща – скара ù се Карълайн.
– Не е неподходящо, вярно е! – възрази Джени.
– Такова си дете. Истината винаги е неподходяща за казване – заяви Карълайн. – Затова я избягваме в разговор.
– Елизабет си губи времето. Брам се интересува от друга – каза Ади и стисна леко ръката на Джо. – А и наистина ли мислите, че Маминка ще позволи внукът ù да се ожени за една Адамс? Бащата на Елизабет е забогатял от боя за обувки, за бога. Поканена е на бала единствено защото организаторите нямаха избор – баща ù е дарил на музея десет хиляди долара.
– Срамота е да не дойдеш, Джо – каза Джени. – Няма ли някакъв начин?
– Леля Ана никога няма да позволи – отвърна ù Карълайн. – Не и толкова скоро след смъртта на чичо Чарлс.
– О, ще видим – лукаво рече Ади.
– Какво имаш предвид? – попита Карълайн.
– Ана Монтфорт спазва правилата, но Маминка ги създава. И когато ù е изгодно, ги нарушава – каза Ади. – Сега е тук и възнамерява да говори с Ана за бала.
Джо с тревога си спомни разговора между Маминка и госпожа Олдрич, който двете с Труди бяха подслушали. Изглежда, Маминка бе говорила съвсем сериозно.
„Не! – помисли си Джо с растяща тревога. – Не бива да говори с мама. Не искам да насърчавам Брам.“