Джо настръхна от тази несправедливост, но точно тогава файтонът пристигна на 36-а улица и ù се наложи да овладее чувствата си. Къщата, която ù трябваше, бе на ъгъла между 36-а улица и Парк авеню. След като нареди на кочияша да чака и на Кейти да стои в колата, тя слезе на улицата, качи се по стълбите пред къщата и почука на вратата.
След няколко секунди ù отвориха.
– Мога ли да ви помогна, госпожице? – попита усмихнатият иконом.
– Надявам се – рече Джо. – Търся Елинор Оуенс.
Усмивката на иконома замръзна.
– Тук не живее никой с това име – каза той рязко и започна да затваря вратата.
– Чакайте, моля! – каза Джо и задържа вратата с ръка. – Можете ли да ми кажете къде е?
– Налага се да ви помоля да освободите вратата – студено изрече икономът.
– Господин Бакстър, наред ли е всичко?
Една прислужница, понесла кофа с въглища нанякъде, бе спряла насред фоайето. Тя огледа Джо отгоре до долу.
– Всичко е наред, Сали. Върви си върши работата – нареди икономът.
– Какво става, Бакстър? – чу се друг глас.
Принадлежеше на един добре облечен сивокос мъж, който се появи до иконома. Икономът отстъпи крачка назад и Джо видя в това възможност. Бързо извади една визитна картичка от джоба си и я подаде на сивокосия мъж. Да използва истинското си име носеше огромен риск, но нямаше избор. Тук бе живяла Елинор Оуенс. Може би нейната Елинор Оуенс. Трябваше да научи къде е отишла.
– Господин Оуенс, предполагам? Казвам се Джоузефин Монтфорт. Търся Елинор Оуенс и се чудех дали...
Лицето на мъжа потъмня от гняв.
– Тук няма Елинор Оуенс – заяви той.
– Самюъл? С кого говориш? – долетя до тях женски глас, треперлив и тънък.
– Господин Оуенс, ако ми позволите... – започна Джо.
– Не позволявам. Приятен ден – каза той.
Скъса визитката, хвърли парчетата на пода и затвори вратата в лицето ù. Джо не помръдна известно време. Стоеше смаяна пред вратата и мигаше срещу бронзовото чукало.
– Лъжете, господин Оуенс – каза тя. – Знам, че лъжете. Но не знам защо.
Тя се обърна огорчена от грубостта, с която я бяха посрещнали, и заслиза по стълбите към улицата.
– Е, предполагам, че тази линия на разследване е прекъсната – надуто каза Кейти, когато Джо се качи във файтона. – Сега накъде, Нели Блай?
– Вкъщи – каза Джо с въздишка.
– Слава на небесата.
Джо се сви на мястото си, дълбоко разочарована от неуспеха си в издирването на Елинор Оуенс. „Еди щеше да я намери – помисли си тя. – Той е истински репортер, а не се преструва като мен на такъв.“
Тя си представи хубавото му лице и се зачуди какво ли прави сега, в сряда следобед. Сигурно седи зад бюрото си в „Стандарт“ и чатка бясно по клавишите на машината. Какъв е късметлия, помисли си тя, че има възможността да се занимава с нещо смислено. Нещо, което има значение.
Файтонът зави към Парк авеню и се насочи на юг. Към площад „Грамърси“. И нейния дом. И към поредната дълга, скучна вечер, пълна с незначителни безсмислици.
Глава двайсет и осма
Джо се взираше в тавана на стаята си и броеше квадратите с орнаменти, от които бе направен. Беше осем сутринта, началото на деня, но тя нямаше никакво желание да става от леглото. Ако станеше, щеше да се наложи да я погледне – роклята си за Бала на младите благодетели.
Беше пристигнала от шивашкото ателие вчера. Черна, разбира се, с висока яка и дълги ръкави. Кейти я беше закачила на вратата на гардероба, за да се отпуснат гънките. Сега роклята висеше в ъгъла на полезрението на Джо като призрак.
Джо обърна гръб на гардероба, за да не вижда роклята. Все още беше сърдита на Маминка за това, че настоя да отиде на бала. Изобщо не ù се ходеше.
Само дето май ù се ходеше.
Защото Еди Галахър беше мерзавец. А тя беше неблагодарна отрепка, която трябваше да благодари на щастливата си звезда, че един почтен мъж като Брам Олдрич иска да я заведе на най-бляскавото социално събитие на сезона.
Бяха изминали девет дни, откакто за последен път бе видяла Еди, откакто я бе целунал в сенките край дома на Дела Макивой, а нямаше никакви известия от него. Не можеше да дойде на гости, разбира се, а нямаха телефон, защото майка ù смяташе телефоните за вулгарни, така че не можеше и да ù позвъни. Но не беше изпратил и една-единствена бележка. Всеки път, щом пристигнеше пощата, Джо нетърпеливо разглеждаше писмата в търсене на някое от Едуина Галахър и всеки път оставаше разочарована.