Сали изсумтя.
– От моя гледна точка, редно е да посъбера малко пари, за да мога другото лято да отида на почивка на Кони Айлънд.
– Пет долара – предложи Джо. – Може би вашата Елинор Оуенс не е тази, която аз търся.
– Петнайсет.
– Десет.
– Дадено.
– Седнете, моля, госпожице Гибсън. Ще се върна след минутка – каза Джо.
После хукна към стаята си, за да вземе парите. По пътя срещна Кейти и ù нареди да донесе закуски и напитки в приемната. След няколко минути, с десет долара в портмонето и чаша чай в ръката, Сали започна да говори.
– Елинор била единственото дете на господин и госпожа Оуенс – каза тя. – Отраснала в къщата, която видяхте, но се махнала оттам.
– И защо господин Оуенс не ми каза това? – попита Джо.
– Той никога не говори за нея. И на всички други е забранено да я споменават – обясни Сали. – Всичко започнало, когато госпожица Елинор се влюбила в мъж, когото родителите ù не одобрявали. Бил разведен. Нямал деца, но семейство Оуенс дали на Елинор да разбере, че няма шанс да ù позволят да се омъжи за него. Поне така каза госпожа Крогър.
– Коя е госпожа Крогър? – попита Джо.
– Готвачката на Оуенсови – отвърна Сали и си взе лимонова курабийка. – По-точно беше. Умря преди две години. Тъкмо тя ми разказа историята на Елинор. Каза че Елинор се сгодила тайно. Годеникът ù трябвало да замине по работа в Занзибар, Африка, но ù обещал да се оженят, когато се върне.
Джо наостри уши. „Ван Хутън“ имаха представителство в Занзибар. Баща ù и чичо ù бяха ходили там на младини, за да ръководят работата на представителството.
– Годеникът ù купил пръстен със сапфири и диаманти – продължи Сали – и ù подарил медальон във формата на половин сърце, с името му, гравирано отгоре. На другата половина, която запазил за себе си, било гравирано нейното име. Срещали се нощем в седмиците, преди той да замине. В една беседка в градината на Оуенсови. Къщата е на ъгъла на улицата, както видяхте. Стената между градината и улицата е откъм Парк авеню. Той прескачал стената, а Елинор го чакала в беседката.
Сали изтърси няколко трохи от полата си.
– Та срещали се, едно довело до друго и Елинор се оказала в затруднено положение. Разбрала чак след като любимият ù вече бил заминал. Баща ù побеснял. Двамата с госпожа Оуенс казали на всички, че Елинор е заминала на обиколка из Европа, но всъщност я държали заключена в къщата. Нямало какво да прави, освен да чете и да шие неща за бебето – дрешки и играчки. Когато времето ù наближило, я закарали в „Даркбрайър“ посред нощ.
– В „Даркбрайър“ ли? – обърка се Джо. – Защо? Това е приют за душевноболни.
– Елинор започнала да създава проблеми – обясни Сали. – Няколко пъти се опитала да избяга от стаята си. Казала на родителите си, че иска да задържи бебето. Изпадала в пристъпи на ярост. Тръшкала се в истерия и плачела. Оуенсови казали, че е обезумяла, и я изпратили в приюта.
Джо знаеше за „Даркбрайър“, беше го виждала много пъти. Построен по-рано през 19-и век, приютът бе мястото, в което богатите скриваха тези свои роднини, които чуват гласове или виждат несъществуващи неща. Намираше се на брега на Ист Ривър, между 34-та и 42-ра улица, и заемаше петдесет акра бивши запустели ниви. От построяването му насам градът се бе разраснал и сега стигаше до портите му, но приютът все така се извисяваше зад тях, мрачен, излъчващ забрава, с потъмнелите си сгради от варовик, почернял от сажди, с гробището си, пълно с паметници, със сенчестите си морави, по които се разхождаха добре облечени мъже и жени с празни погледи.
– Там ли се е родило бебето на Елинор? – попита тя и направи гримаса при мисълта да бъде принудена да роди в приют за душевноболни.
– Да. Момиче. Госпожа Крогър го видяла. Каза, че било хубаво, русо и синеоко. Раждането обаче било трудно. Елинор се разболяла от треска, а бебето умряло.
– Колко ужасно – натъжи се Джо.
Не беше очаквала толкова мрачна история.
– Предполагам, че е така – каза Сали, сякаш подобна мисъл не ù бе хрумвала досега. – Някакъв си господин Франсис Малън, главният санитар, наредил да погребат бебето в гробището на приюта. Дал смъртния акт на госпожа Крогър, но я посъветвал да не казва истината на Елинор. Пристъпите ù ставали все по-тежки, казал господин Малън, и лекарят ù се съмнявал, че ще успее да преживее смъртта на бебето си.
Джо наля още чай в чашата на Сали. Сали сложи няколко лъжички захар, малко мляко и си взе още една курабийка – чувстваше се съвсем като у дома си в приемната на Джо.