– Когато Елинор оздравяла, попитала за бебето си – продължи Сали. – Трябвало все нещо да ù кажат, затова господин Малън ù казал, че бебето е дадено в сиропиталище, заедно с всички хубави неща, които Елинор му била ушила, и че вече е настанено в добро семейство. Надявал се, че това ще я успокои, но не станало така. След няколко дни тя разбила един прозорец, нападнала го с парче стъкло и избягала.
– Къде отишла? – попита Джо.
– Да търси бебето. Обиколила всички сиропиталища в града, умолявала хората там да ù кажат къде е детето ù. Но разбира се, момиченцето не било в никое от сиропиталищата, било мъртво. Когато родителите на Елинор чули, че е избягала, се обадили в полицията да я намерят, само че тя все им се изплъзвала. Госпожа Крогър я видяла веднъж. Опитала се да я заговори, но Елинор побягнала.
– Още ли е в града? – попита Джо с надежда. Ако беше, може би можеше да я открие.
– Не, мъртва е – каза Сали, с което попари надеждите на Джо. – Извадили тялото ù от Ист Ривър два месеца след като избягала от „Даркбрайър“. Един рибар я намерил на завоя Корлиърс Хук. Не било възможно да я идентифицират както трябва. По лицето, искам да кажа. Рибите... е, сещате се. Властите я идентифицирали по палтото, с което била облечена, и едно бижу – часовник, който родителите ù били подарили за осемнайсетия ù рожден ден. Медальона го нямало, онзи с името на годеника ù. И годежния пръстен го нямало. Полицаите казали, че сигурно е била ограбена и после бутната в реката. В бързината крадците пропуснали часовника.
– Кога е станало всичко това? – попита Джо, когато се сети, че баща ù бе записал дата заедно с името на Елинор Оуенс в бележника си.
– Елинор родила бебето през 1874 година – отвърна Сали.
Джо се облегна в стола си. Не можеше да повярва. Беше открила Елинор Оуенс от записката на баща си. Годината не беше рождената година на Елинор, а на детето ù. Джо се въодушеви, но въодушевлението ù бързо изчезна, когато осъзна, че все още не бе намерила отговор на най-важния въпрос – защо баща ù бе записал името и датата в бележника си? Коя е била Елинор Оуенс за него?
Грозната мисъл, която я бе споходила в първия момент, след като видя записката, сега отново надигна глава. Беше ли възможно той да е баща на детето на Елинор? И ако бе така, то имаше ли всичко това нещо общо със смъртта му?
Джо пресметна набързо. Баща ù бе пътувал до Занзибар през 1874 година, точно като годеника на Елинор. В стомаха ù се надигна неприятно чувство. Дали е бил с Елинор, преди да замине? По онова време вече е бил женен за майката на Джо. Да не би в същото време да се е срещал с Елинор? Да не би да ù е разказал някаква абсурдна история, за да скрие факта, че е женен?
– Ами бащата на бебето? Какво станало, когато се върнал от Занзибар? – попита тях неспокойно.
– Той така и не се върнал – рече Сали.
Джо се опита да овладее гласа си.
– Знаете ли кой е бил? Помните ли името му?
– Бил съдружник във... как се казваше онази корабна фирма, дето офисът ù е на „Пекс Слип“? „Ван Хутън“! Така се казваше.
На Джо ù прилоша.
– Моля ви, госпожице Гибсън – каза тя, – трябва да ми кажете името му.
Глава трийсета
– Стивън Смит.
Джо затвори очи и издиша на пресекулки, с огромно облекчение, че не баща ù се е оказал любимият на Елинор Оуенс.
– Добре ли сте, госпожице? – попита Сали и се наведе да я погледне по-отблизо.
– Съвсем добре – отвърна Джо, възвърнала самообладанието си.
– Стивън Смит загинал в морето – обясни Сали. – Преди седемнайсет години. Корабът му изчезнал в Индийския океан по време на буря.
Джо знаеше това. Първия път, когато бе видяла портрета на Стивън Смит, при едно посещение в сградата на „Ван Хутън“, тя бе попитала баща си кой е този човек. Познаваше хората на останалите шест портрета, но не и този.
– Господин Смит загина по време на плаване – беше отвърнал баща ù. – Много отдавна.
Тя бе искала да научи повече подробности, но тонът на баща ù я беше накарал да се въздържи.
– Госпожа Крогър подозираше, че Елинор не е разбрала, че се е удавил – продължи Сали. – Вече била затворена в „Даркбрайър“, когато новината за смъртта му стигнала до тукашните вестници. А сигурно е щяло да ù стане по-добре да знае, че не я е изоставил. Добър човек бил, казваше госпожа Крогър. Тя изживяла всичко много тежко. Направо излязла от равновесие, така казваше.
– Излязла от равновесие ли? Защо? – попита Джо.
Сали си наля още чай.
– Защото Стивън Смит имал тайна. Поне така казваше госпожа Крогър. Открил нещо за фирмата. Нещо ужасно. И смятал да оправи нещата. Пращал на Елинор писма. В тях имало някакви книжа, свързани с тайната. Списъци, мисля. Господин Оуенс не допускал писма от Смит да стигнат до къщата, затова госпожа Крогър посрещала пощаджията, прибирала писмата от господин Смит и тайно ги предавала на Елинор. Господин Смит искал тя да пази книжата, докато той се върне.