Искрено твоя
Е. Г.
Писмо от господин Джоузеф Фийн
до господин Едуард Галахър
Скъпи Еди,
Съжалявам да чуя, че времето, прекарано във „Ван Хутън“, не е дало резултат. Може би ще ти бъде интересно да научиш, че Елинор Оуенс е мъртва, но е родила дъщеря от Стивън Смит през 1874 г. За жалост, детето също е мъртво. Господин Смит, изглежда, е вярвал, че във „Ван Хутън“ е ставало нещо нередно. Точно като Кинч. Всъщност между двамата има доста прилики. Смит е изпратил документи на Елинор. Възможно ли е да са списъците, за които говори Кинч? Тези документи съдържат отговори, които ни трябват, сигурен съм. Ще се опитам да ги намеря. Казвам ти всичко това, за да те държа в течение, но не идвай насам. Не си го и помисляй. Стой си на мястото. Ще те уведомявам за всичко ново своевременно.
Искрено твой
Дж. Ф.
Глава трийсет и втора
– Семейство Филип Монтфорт, госпожо – оповести Тийкстън и подаде на Ана Монтфорт визитка картичка.
После се поклони и излезе от приемната. Няколко минути по-късно чичото, лелята и братовчедката на Джо влязоха в стаята, всички поруменели. Филип потриваше ръце и възклицаваше колко чудесен е хладният есенен въздух. Маделин и Карълайн бяха наметнати с кашмирени шалове. Седнаха до Ана край камината, а Джо наля чай. Беше вторник следобед и навън бе ветровито.
Джо се усмихваше на роднините си, посрещна ги топло, така че не биха се досетили колко нещастна се чувстваше.
Бяха минали дванайсет дни, откакто последно се бе видяла с Еди Галахър, и оттогава бе получила единствено една доста делова бележка от него. Тревогата ù, че го е преценила съвсем погрешно и че целувките им за него не са били нищо повече от временно развлечение, се задълбочаваше. Защо не ù бе написал по-лична бележка? Защо не се беше опитал да я види?
– Лимоновите курабийки на госпожа Нелсън! Любимите ми! – възкликна Филип, когато майката на Джо им предложи чиния с фини маслени курабийки. Той изяде една, после каза:
– Ана, имам добри новини за теб. Дъскорезниците на Чарлс съвсем скоро ще бъдат продадени.
– О, Филип, това наистина е добра новина! – усмихна се Ана.
Джо също се усмихна с престорен ентусиазъм.
– Купувачът е сериозен и очаквам да приключа сделката до края на годината – добави Филип.
– А „Ван Хутън“? – попита Ана. – Там как вървят нещата?
– В момента тече прехвърлянето на акциите на Чарлс към останалите съдружници. Това трябва да приключи другия месец.
– Не знам как да ти се отблагодаря – каза Ана. – Толкова съм ти задължена, че се зае с уреждането на делата на Чарлс.
Филип вдигна ръце.
– Не ми благодари още, Ана. Тепърва трябва да се отървем и от „Стандарт“ – нещо, което се оказа по-трудно, отколкото очаквах.
Джо наостри уши. Погледна чичо си над ръба на чаената чаша.
Филип пийна глътка чай и постави чашата върху чинийката.
– Боя се, че вестникарският бизнес е станал вулгарен. Колкото и да се старая да налагам цивилизован стил в „Стандарт“, не успявам. Колкото по-скоро го продадем, толкова по-добре – каза той.
Ана се наведе напред разтревожена.
– Сигурна съм, че господин Стоутман не следва примера на „Хералд“ или „Уърлд“ – каза тя.
– Не – отвърна Филип. – Не Стоутман ме притеснява, а качеството на репортерите, които работят при него.
Джо наля чай на Карълайн. Слушаше много внимателно, макар че си бе придала изражение на съвсем бегъл интерес.
– Какво имаш предвид, скъпи? – попита Маделин.
– Вчера ходих при Стоутман – виждаме се веднъж седмично – и когато пристигнах, той говореше по телефона, така че го почаках пред кабинета му. Докато чаках, дочух глутница репортери да си говорят. В името божие, наистина бяха глутница, глутница вълци! – възкликна Филип, зачервен от гняв.
– Един от тях, привлекателно, тъмнокосо момче – Глийсън или Гилигън, нещо ирландско беше, се хвалеше на другите с материала, по който работел. Каза, че някаква млада жена му помагала с материала. Говореше за нея така пренебрежително. Помагала му, защото го харесвала, така каза. А той, беше очевидно, я насърчавал, за да постигне собствената си цел – Филип поклати глава. – Казвам ви, малко ми трябваше да ударя арогантния млад нехранимайко и да го просна на пода!
Джо замръзна с чайник в ръка. Не можеше да си поеме дъх.
– Татко! – скара му се Карълайн.
– Съвсем сериозно говоря! – продължи да се възмущава Филип. – Искам „Стандарт“ да се продаде възможно най-скоро. Журналистиката вече не е сред индустриите, с които това семейство би искало да има нещо общо. Журналистите днес са порода, която се стреми само да издрапа до върха и не се интересува кого гази по пътя си. Не би могла да разбереш, Каро. Или ти, Джо. Вие все още не сте родители. Но аз имам дъщеря и племенница и от самата мисъл, че някой, на когото аз плащам заплатата, може да говори така за една млада жена, ми кипва кръвта.