Джо се насили да излезе от вцепенението си. Постави чайника обратно на подноса и издиша. Еди се бе съгласил да разследва смъртта на баща ù, защото знаеше, че историята за убийството му ще предизвика шум и ще му помогне да си намери по-добра работа. Той ли бе репортерът, когото чичо ù беше чул да говори? Тя ли беше това нещастно момиче?
– Татко, превърнал си се в стар мърморко! – пошегува се Каро. – Точно като Маминка.
Филип омекна. Потупа ръката на дъщеря си.
– Сигурно е така. Ще трябва да си купя бастун и десетина шпаньола.
Всички се засмяха. Всички, с изключение на Джо. На нея ù се повдигна. Такава глупачка беше. Импулсивна малка глупачка, която не знаеше нищо за мъжете.
– Като стана дума за Маминка... Дочух, че скоро ще организира празненство за рождения си ден в тесен кръг. Само семейството и близки приятели. Тук, в града – съобщи Маделин. – Две седмици след Бала на младите благодетели.
– Сигурна съм, че на всички ще бъде наредено да присъстваме – подигравателно каза Ана. – Траурът няма значение за нея.
– Ще отидете ли? – попита я Маделин.
Ана я изгледа много значително.
– Не, няма да присъстваме. Още не мога да повярвам, че се съгласих да пусна Джо на бала.
– Тя само ще седи там, няма да танцува. Всичко ще бъде съвсем по правилата – напомни ù Маделин. После се обърна към Джо. – Пристигна ли роклята ти, мила?
Джо, загледана в пламъците на огъня, не я чу.
– Джо? Какво има? – попита Маделин.
Джо осъзна, че говорят на нея.
– Няма нищо, лельо Мади. Съвсем нищо – промълви тя.
Ана и Маделин си размениха разтревожени погледи.
– Аз те разстроих, нали, Джо? – с разкаяние каза Филип. – Не бива да повдигам неподходящи за млади дами въпроси в тяхно присъствие. Извини ме.
– Нашата Джо е чувствителна душа – отбеляза Маделин. – Хайде да говорим за по-цивилизовани неща, искате ли?
Джо си залепи усмивка на устните. Кимна. Но думите на Филип отекваха в главата ù.
„А той, беше очевидно, я насърчавал, за да постигне собствената си цел... привлекателно, тъмнокосо момче – Глийсън или Гилигън, нещо ирландско беше...“
„Не, чичо Филип, не е бил Глийсън, нито Гилигън – помисли си тя. – Сбъркал си името. Галахър е.“
Глава трийсет и трета
Красивите момичета в копринени рокли приличаха на жива градина, докато се въртяха в ритъма на танца. От стола, на който я бяха настанили и който се намираше възможно най-далече от танцуващите, Джо виждаше бледорозовото на божурите, тъмночервеното на късните рози и разбира се, яркото, искрящо синьо на незабравките в сензационната парижка рокля на Елизабет Адамс.
– Чакам я да си поеме въздух – заканително заяви Карълайн Монтфорт, загледана в Елизабет, която танцуваше валс с Теди Фарнъм. – В момента, в който го направи, гърдите ù ще изскочат от роклята. Каква гледка ще бъде само!
– Лошо момиче си, Каро – заяви Труди ван Ейк. – Ако не можеш да кажеш нещо хубаво за някого... – тя замълча за секунда, после се ухили. – Кажи лошото на мен.
– Талията ù е само 35 сантиметра. Тя сама ми каза – намеси се Джени Райнландър. – Погледнете само как ù стои роклята!
– Роклята наистина е прекрасна – каза Джо с копнеж, докато оглеждаше великолепния тоалет на Елизабет. – Откога не съм обличала нещо подобно. Всички изглеждате толкова красиви тази вечер, не само Елизабет. Като редки райски птици. Ами аз? Аз приличам на стар гълъб, покрит със сажди.
– Не е така, Джо. Изобщо не е така – успокои я Ади.
– Ади, мила, приличам на сервитьорка и ти го знаеш.
– О, госпожице, ще ми донесете ли малко пунш?
Това беше Брам, който държеше празна чаша. Валсът бе свършил. Той бе танцувал с майка си и сега се връщаше при младежката компания.
– Много си забавен, знаеш ли? – престори се на засегната Джо.
– Шегувам се, Джо – рече Брам. – Черното ти отива.
– Черното не отива на никого – заяви тя.
– Отива на коминочистачите. И на гувернантките. И на пингвините – изброи Труди.
Брам се поклони дълбоко, взе ръката на Джо и я целуна.
– Както и на една рядка, бляскава звезда, която грее в нощното небе – каза той.