– Мили боже, Брам Олдрич, какво има в този пунш? – учуди се Труди. – Откъде мога и аз да си взема?
Всички се засмяха на коментара на Труди. Джени отиде да танцува, а Брам и останалите три момичета пропуснаха следващия валс, за да правят компания на Джо.
„Ади, Каро, Труди, всички те се държат толкова мило с мен – мислеше си Джо, заобиколена от приятелите си. – А Брам си даде труда да ми направи комплимент, макар да знам, че не изглеждам добре. Всички те са толкова мили, толкова внимателни и аз много се радвам, че се осъзнах, преди да е станало твърде късно. Преди да захвърля всичко това заради Еди, който изобщо не го е грижа за мен. Нека той да намери Кинч. Той да разкрие убиеца на баща ми. Той да оповести цялата грозна история пред властите. Това не е моя работа. Никога не е било.“
Джо си бе повтаряла всичко това, откакто чу разказа на чичо си за посещението му в редакцията на „Стандарт“, и почти беше започнала да му вярва.
И този валс свърши и диригентът обяви, че оркестърът ще направи кратка почивка, след което ще свири кадрил. Танцуващите се пръснаха в търсене на освежителни напитки. Джени се върна при групичката, с Елизабет Адамс по петите. Бузите ù бяха приятно поруменели. Синьото на роклята подчертаваше кобалтовия нюанс на очите ù. Тя поздрави всички, но най-топлата усмивка запази за Брам. Ади я видя и изгледа момичето злобно. Карълайн подбели очи. След няколко минути оркестърът започна да настройва инструментите си за кадрила. Един Рузвелт и един Ван Алстин се приближиха към групичката и поканиха на танц Карълайн и Джени с обещанието да си платят щедро за удоволствието. Каро и Джени отбелязаха това на картичките си и последваха момчетата към дансинга. Труди се отдалечи в търсене на Гилбърт, който не харесваше баловете. И пунша. И музеите. А Джо, Брам, Ади и Елизабет останаха да си говорят. Ситуацията беше неловка, но Брам, като джентълмен, постъпи така, както бе редно, и покани на танц Елизабет, тъй като Джо не можеше да танцува.
– Не се притеснявай за Елизабет – каза Ади, когато те се отдалечиха. – Брам просто проявява учтивост. Все пак купи всички твои танци нали? Музеят ще спечели добри пари! Не бих се изненадала, ако след няколко месеца той...
– Ади Олдрич, ето къде си била!
Това беше Джеймс Шърмърхорн, втори братовчед на Джо.
– Навсякъде те търсих. На Каро ù трябва още една двойка за кадрила. Ще ми направиш ли честта да танцуваш с мен?
– О, Джим, не мога – каза Ади. – Не искам да оставям Джо съвсем сама.
– Отивай, Ади – каза ù Джо. – Няма да понеса изражението на Джим, ако му откажеш.
Ади се поколеба.
– Ако си сигурна, че няма да се чувстваш самотна...
– Нищо ми няма.
Джо се усмихна, когато Джим поведе Ади към дансинга. Там ù се поклони, а тя направи реверанс. После изчезнаха в океана от развети рокли.
Огромното фоайе на музея „Метрополитън“, с изящните си арки, мраморни колони и високия таван, тази вечер бе бална зала. Грееше на светлината на хиляда свещи. Върху мраморните колони стояха порцеланови вази, пълни с парникови цветя. Келнери в бели сака сервираха чаши с пунш от сребърни подноси. Камерният оркестър свиреше красиви романтични валсове.
Макар Джо да не можеше да участва в бала, тя с удоволствие гледаше танцуващите. Сцената на всички тези елегантни двойки беше толкова прекрасна, че ù се прииска да може да я съхрани между страниците на книга като цвете, за вечни времена, точно както правеше в детството си. Момичетата бяха прелестни, със сложните си прически, със скъпоценностите около шията, с изящните си гъвкави ръце в бели ръкавици от фина ярешка кожа, а момчетата бяха свръхелегантни и изискани. Сърцето ù се изпълни с вълнение, когато си даде сметка, че много от приятелите си тази вечер избираха не просто партньор за танц, а за цял живот.
„Ще ми предложи. Това щеше да каже Ади преди малко“ – помисли си Джо. Възелът от нерви, който усещаше в стомаха си, откакто бе подслушала Маминка да споделя желанието си да я види омъжена за Брам, сега се затегна.
„Ами ако Брам наистина ми предложи някой ден? Какво ще му кажа?“ – запита се тя.
Проблясък на синя коприна привлече погледа ù. Беше Елизабет, която прошумоля в прегръдките на Брам покрай Джо. Джо се загледа към тях. Бяха красива двойка и тя усети неканено убождане от ревност.
– Най-добре ще е да внимаваш с госпожица Адамс – беше я посъветвала майка ù, когато Джо се готвеше да тръгне за бала. – Доколкото разбирам, тя е момиче без скрупули, готова да отнеме това, което не ù принадлежи.
– Ще си пазя часовника, значи – беше се пошегувала Джо.
– Знаеш точно какво искам да кажа, Джоузефин – бе натъртила майка ù. – Чичо ти даде идеята да отидеш на този бал. Аз самата не бях сигурна в началото, но сега смятам, че е прав. Не е разумно да отсъстваш от пазара твърде дълго, иначе може вечно да си останеш на рафта.