– Караш ме да се чувствам като ананас, мамо. Освен това не си ли чула? Брам няма да бъде мой кавалер. Ще кавалерства на Ани Джоунс – продължи с шегите Джо, имайки предвид брадатата дама от цирка на господин Барнъм.
– Прекалената склонност към забавления, по-подходящи за нисшите класи, не подобава на една млада дама – ледено бе казала майка ù.
Джо потръпна при спомена. Беше си спечелила сериозното недоволство на майка си с една невинна шега. Можеше само да си представи какво би станало, ако ù каже за Еди или че не е сигурна дали иска да се омъжи за Брам или за когото и да е друг, защото иска да стане журналистка.
„Еди не се интересува. Сега вече го знаеш – каза си тя. – И вместо да се плашиш от предложението на Брам, би трябвало да правиш всичко по силите си, за да го насърчиш. Защото той се интересува от теб. И ако не спреш да му връщаш вниманието, Елизабет Адамс ще ти го отнеме.“
Мрачните мисли на Джо бяха вдълбали бръчки на челото ù, усещаше ги. С ясната мисъл, че намръщените момичета не получават предложения за женитба, тя се усмихна широко и се загледа в прекрасната сцена с танцуващите двойки.
Само че докато слушаше оркестъра, музиката започна да ù се струва прекалено силна. Ароматът на парниковите цветя започна да я задушава, а танцьорите, които се въртяха вихрено с бляскави усмивки в сложните стъпки на кадрила, започнаха да ù изглеждат като играчки, навити с ключе. Зърна нещо мрачно в сияйния пейзаж. Подаваше се под повърхността като долнопробен метал под зле направена позлата.
Бляскавият бал, помисли си Джо, бе символ на живота ù. Всичко беше чудесно, идеално, стига всеки да знаеше стъпките и да ги изпълняваше. Жените трябваше да наблюдават и да чакат. Мъжете бяха тези, които взимаха решенията Те избираха. Те водеха. А жените ги следваха. Както тази вечер, така и завинаги.
Въпреки последното си решение, Джо усети как фалшивата ù усмивка се топи. Изведнъж ù се прииска да се махне – от залата, от бала, от тесния позлатен кафез, в който живееше. Чувството бе толкова силно, че едва успя да се удържи да не хукне към вратата.
Искаше да живее в по-широк свят, в света, който Еди ù беше показал. Искаше свобода, но какво се случваше с екзотичните птички, които излитаха на свобода? Тя знаеше. От време на време виждаше пъстроцветните телца на птичките, които бяха избягали от плен, по земята в Сентръл Парк, умрели от студ или глад. И бе наясно, че способността ù да оцелее извън кафеза си е същата като тази на красивите, крехки, глупави птички.
Младите мъже и жени продължаваха да танцуват, а Джо осъзна, че ще изживее живота си в клетка и докато годините минават, а агонията от живота в плен ще се изостря заради свободата, която успя да вкуси. От безсилие стисна юмруци. Очите ù се насълзиха. Тя бързо премигна, за да не прелеят.
– Ей, госпожице – проговори някой до лакътя ù и я стресна. – Чаша пунш ще искате ли?
„Какъв безобразно невъзпитан келнер“ – помисли си Джо.
– Не, благодаря – каза тя, без даже да си даде труд да го погледне.
– Много е хубав. Сериозно, вземете си една чаша.
Джо не можеше да повярва на нахалството на този човек.
– В момента не съм жадна – ледено каза тя.
– За бога, сестро, вземи чашата.
Джо се обърна, готова да сподели с грубия глупак точно какво мисли за него. Укорните ù думи замряха на устните ù в момента, в който позна сините очи, разрошената коса и широката усмивка.
Беше Еди.
Глава трийсет и четвърта
– Какво правиш тук? – изсъска Джо и се огледа бързо, за да види дали някой не ги гледа.
За щастие, всички гледаха танцьорите.
– Преструвам се на келнер, за да мога да поговоря с теб.
– Но откъде...
– Вземи пунша, става ли? – помоли Еди и приближи подноса към нея. – Преди метр д’отелът, който ме гледа, да се усети, че не съм келнер.
Джо си взе чаша пунш. Отпи глътка и вдигна пръст, за да му даде знак да изчака, докато изпие пунша.
– Браво на теб – похвали я Еди и ù подаде салфетка.
– Защо си тук? – попита все така студено Джо. Не беше забравила историята, която бе разказал чичо ù за наглия репортер, нито факта, че Еди ù бе написал само една кратка бележка, откакто се бяха видели за последен път.
– Тук съм, защото Джаки Шоу е в града – отвърна Еди.
Джо се ококори, моментално забравила гнева си.
– Той е човекът, когото спомена Бил Хокинс, нали? Онзи, който може би знае нещо за „Бонавентура“ – припомни си тя.