Еди кимна.
– Това ще струва пари, а аз нямам никакви. Вчера се наложи да си платя наема. Надявах се, че ти може би ще имаш няколко долара.
– Имам, но не са у мен. Ще трябва да...
Джо рязко млъкна. Беше мернала чичо си с крайчеца на окото. Гледаше към нея. Към нея и Еди. Тя довърши пунша си и остави празната чаша на подноса в ръцете на Еди. Филип закрачи към тях.
– Наведи глава – прошепна тя.
– Какво?
– Ти си прислужник. Току-що ти показах, че е време да си вървиш. Реагирай както трябва, иначе чичо ми ще заподозре нещо.
Еди наведе глава.
– Чакай ме в скулптурната галерия на горния етаж след пет минути. До Цицерон.
– Ама...
– Тръгвай.
След няколко секунди Филип се озова до нея.
– Добре ли си, Джоузефин? Този човек досаждаше ли ти? – попита той, загледан в гърба на Еди.
– Съвсем не, чичо Филип – каза тя. – Всъщност беше много мил. Видя, че ми е топло, и ми донесе питие.
Филип се намръщи загрижено.
– Зле ли ти е?
– Само ми е топло. Тук стана малко задушно. Ще отида да се напръскам със студена вода. Извини ме, моля те.
Тя излезе от фоайето в посока към дамската тоалетна и се поздрави за бързата мисъл. Успя да спечели няколко минути почивка от бала и да си намери извинение за ранното тръгване, което планираше. Щеше да каже, че ù се е замаяла главата и иска да се прибере. Нямаше да е пълна лъжа. Наистина се чувстваше замаяна. Само че не беше от топлината.
Казваше си, че вълнението ù се дължи на новината за Джаки Шоу и информацията, която може да ù предостави, а не на присъствието на Еди.
Но Джо знаеше, че това вече е пълна лъжа. Самият му вид я накара да забрави всичко и всички. Той бе пламък и тя се бе изгорила. Болката бе ужасна, но не правеше пламъка по-малко привлекателен.
Веднага щом изчезна от полезрението на чичо си, тя сви надясно, към стълбището, повдигна полите на роклята си и хукна нагоре. Познаваше музея добре. Често идваше тук, но само през деня. Сега горните етажи бяха тъмни и празни и ù беше по-трудно да се ориентира. Лунната светлина косо падаше върху статуите и им придаваше призрачен вид. Една пейка бе поставена напряко на входа към залата със скулптурите, за да не влиза никой вътре. Джо не я видя навреме. Удари си пищяла, спря за момент, за да го потърка и после продължи из тъмната зала към статуята на Цицерон.
Еди стоеше зад нея, огрян от лунната светлина, все още в одеждите на келнер.
– Сакото ти е с два номера по-голямо, отколкото трябва – отбеляза хладно Джо. Предателското ù сърце биеше по-бързо, отколкото трябваше, но не беше нужно той да го знае. Нямаше отново да се остави да я направи на глупачка.
– Промъкнах се тук тайно и платих на един тип цял долар, за да ми го заеме за малко – обясни Еди. – Нямаше друг начин да говоря с теб. Оказа се, че не са ме включили в списъка с гостите. Сигурно от пощата са ми изгубили поканата.
– Как разбра, че ще бъда тук? – попита тя, все така недружелюбно.
Еди се усмихна.
– Това е най-голямото социално събитие на сезона. Къде другаде би могла да бъде госпожица Джоузефин Монтфорт от площад „Грамърси“?
Джо не отвърна на усмивката. Не беше в настроение за закачки. Не и ако идваха от него.
Еди направи гримаса.
– Струва ли ми се, или тук е малко мразовито? – попита той.
Джо отклони поглед.
– Нещо лошо ли съм направил? – попита отново той. – Виж, съжалявам, че дойдох. Сигурно съм те поставил в опасно положение. Не исках, но нямаше друг...
Джо го погледна. На лицето му бе изписано объркване, а в дълбините на очите му проблесна болка. Възможно ли беше чичо ù да е сбъркал? Да е дочул някой друг репортер? Тя прехапа устни. Онова, което се готвеше да направи, беше глупаво, но тя не можеше да се сдържи.
– Еди, съжаляваш ли? – попита тя.
– Току-що казах, че съжалявам, нали така?
– Имам предвид за онази нощ – Джо се мразеше заради този въпрос, но трябваше да знае. – Аз... не съм получавала вести от теб цели две седмици. Освен една съвсем кратка делова бележка. Затова ли е? Защото съжаляваш? За онова, което се случи между нас?
– Не, Джо. Не е затова. По цял ден съм в редакцията на „Стандарт“, а през нощта работя по всяка следа, която може да ме доведе до Кинч и... – той замлъкна. Въздъхна дълбоко. – Просто... о, забрави.
Джо го изгледа въпросително.
– Виж, всичко, което казах е купчина лай... пълни глупости. Истината е, че почти не съм спал, откакто се видяхме. Непрекъснато мисля за теб. Никога не съм искал... не исках... О, по дяволите, Джо! – той вдигна ръце. – Не бива да ти приказвам всичко това. В края на краищата, тази вечер не си тук с мен. Тук си с Брам Олдрич и аз нямам право да...