Еди не успя да се доизкаже. Джо обхвана лицето му, придърпа го към себе си и го целуна. С устни, с дух, с тяло му даде правото, за което говореше.
Чичо ù беше сбъркал. И тя също – с това, че се усъмни в Еди. Причината, поради която бе стоял настрана, бе, че си мислеше, че тя е заета. Чувствата му към нея бяха същите като нейните към него. Осъзнаването на тази истина предизвика дива радост у Джо.
Еди бе този, който прекъсна целувката. Приглади кичур коса край лицето ù и каза:
– Това ще прозвучи като стих от лигава песен, но изглеждаш красива на лунната светлина.
Той се наведе за още една целувка и тогава и двамата чуха нещо – трясък. Дойде откъм входа на залата. Те замръзнаха.
– Пейката – прошепна Джо. – Някой се е блъснал в нея. Не сме сами.
Надникнаха иззад статуята. Яркият лъч лунна светлина, който падаше над статуята на Цицерон, осветяваше и пейката, както и мъжа, който се беше блъснал в нея. Джо зърна късо подстригана коса, сурови очи и дълъг сивосинкав белег на дясната му буза.
Мъжът прекрачи пейката и влезе в галерията. Еди дръпна Джо обратно зад статуята. Снишиха се в мрака. Никой от двамата не можеше да види мъжа оттук, но го чуваха. Вървеше към тях, а стъпките му отекваха в мрака.
Джо едва дишаше. Сърцето ù туптеше силно. Страхуваше се да не я открият тук сама с Еди, точно както се страхуваше, докато се криеха в килера на чистачката в заседателната зала на „Ван Хутън“, но този път страхът бе по-дълбок. В мъжа, когото бе зърнала преди малко, имаше нещо – някакво брутално, хищническо излъчване, което я караше физически да се страхува от него.
Еди доближи устни до ухото ù.
– Има ли друг изход? – попита шепнешком той.
Джо кимна.
– На три бягай – каза той. – Аз ще го спра.
Джо поклати глава.
– Да! – изсъска Еди. – Няма друг начин.
Мъжът все повече се приближаваше до тях, с бавни, отмерени крачки.
– Едно... – започна Еди.
Още няколко крачки – и щеше да ги види. Стигаше да обърне глава наляво.
– Две...
Джо усещаше как сърцето ù удря като чук по ребрата. Гърбът ù бе облегнат на постамента на статуята. Бе скрила лице в гърдите на Еди. Знаеше, че се опитва да я спаси. Ако успееше да излезе от галерията и да се върне в балната зала, никой никога нямаше да разбере, че е била някъде другаде, освен в тоалетната. Само че какво щеше да стане с него? Тя се напрегна, обхваната по паника при мисълта какво се готвеше да направи Еди.
И тогава по някакво чудо мъжът спря. В продължение на няколко безкрайни секунди двамата не чуха нищо и после отекнаха отдалечаващи се стъпки. След малко мъжът изчезна.
Джо издиша на пресекулки.
– Пазач ли беше? – прошепна тя.
– Би трябвало – рече Еди. – Къде е другият изход?
– Има врата в другия край на галерията – каза Джо и го хвана за ръка.
Поведе го към друго стълбище, което излизаше в галерия с ренесансови картини. И тя бе празна и тъмна, но се намираше на първия етаж на музея и излизаше във фоайето. Когато се приближиха, видяха светлините от балната зала, танцуващите двойки и зад тях оркестъра. Свиреха валс.
– Оттук мога да се присъединя към участниците в бала – каза Джо. – Да се надяваме, че никой няма да ме забележи. Ти ще трябва да направиш същото, но не ме следвай много отблизо, за да не създадем погрешно впечатление.
– Или пък правилно – вметна Еди.
Той я привлече към себе си и я целуна отново. В прегръдките му тя забравяше къде е и коя е, знаеше само какво иска – него. Силата на чувствата ù я изплаши. Тази страст бе вихърът, който щеше да я блъсне от скалата и да я остави изпочупена в подножието ù.
Този път тя прекъсна целувката. Отстъпи несигурно назад, запъхтяна. От погледа в очите му разбра, че и той се чувства по същия начин.
– Мили боже, Джо – каза той. – Какво ми причиняваш?
Чуха кресчендото на цигулките. Валсът бе към края си.
– Трябва да тръгвам – каза тя.
– Имаш ли пари в себе си? – попита Еди.
– Не, в стаята ми са. Ще си намеря оправдание и веднага тръгвам – обеща тя. – Ще се престоря, че си лягам, ще взема парите и ще се измъкна от къщи.
– Няма да стане.
– Идвам с теб.
– Не, не идваш. Не и в района на Мълбъри Бенд, не и в Завоя. В сравнение с него пристанището е като алея в парка.
– Ще се срещнем на ъгъла на „Ървинг“ и Деветнайсета улица след час.
– Джо, кълна се в Бога...
– Искам да чуя какво ще каже Шоу – упорито каза Джо. – Ти си пишеш материала, но аз разследвам смъртта на баща си. Ако вземеш парите ми, ще трябва да вземеш и мен.
– Не ти е мястото в Завоя – настоя Еди. – Може да подплашиш източника и да провалиш всичко!