Последните ноти на валса се понесоха към тях. В далечния край на залата Елизабет Адамс и Брам изпълняваха последното завъртане на танца. Брам водеше изкусно, а Елизабет го следваше грациозно, с развети поли. Беше поруменяла. Очите ù блестяха. Когато музиката свърши и започнаха аплодисментите, Брам ù се поклони. Тя направи изящен реверанс. И двамата се усмихваха.
– Закъсняхте, господин Галахър – заяви Джо. – Вече го направих.
Глава трийсет и пета
Джо се взираше с ужас в мръсния парцал, който ù подаваше Еди.
– Няма да си го сложа!
Тъкмо бяха слезли от файтона. Еди бе поискал от кочияша да ги остави на ъгъла на „Мълбъри“ и „Байард“, но онзи бе отказал да мине по Канал Стрийт.
– Не и в този час, приятелю – бе казал.
– Ще си го сложиш или оставаш тук – заяви Еди и отново ù подаде парцала.
– Какво е това изобщо? – попита тя и го хвана с два пръста.
– Работническа престилка. Намерих я, когато си тръгвах от музея. Наметни се с нея като с шал.
– Но тя смърди на терпентин!
– Това е добре. Ще маскира останалите миризми.
Джо направи гримаса и неохотно се наметна с парцала.
– Не. Ето така – каза Еди и я дръпна нагоре, така че да ù покрие главата. – Гледай надолу. Не поглеждай никого в лицето.
Тонът му беше сериозен, тревожеше се.
– Сега сме в Завоя. Тук е опасно.
– Знам. Чела съм Джейкъб Рийс.
Еди изсумтя.
– Рийс е турист. Хайде – каза той и я хвана под ръка.
– А ти не си, така ли? – заяде се тя.
Той не отговори, а закрачи по улицата толкова бързо, че на Джо ù се наложи да подтичва, за да не изостане. „Може би идеята не е толкова добра в края на краищата“ – помисли си Джо. Добра или не, тя нямаше намерение да се отказва.
От момента, в който бе тръгнала от музея, времето течеше в луд галоп. На бала бе казала на Брам и чичо си, че не се чувства добре. Филип се беше разтревожил и бе предложил да я изпрати до дома ù, но тя бе отказала. Използва същото оправдание пред майка си, когато се прибра, за да се качи в стаята си веднага. Кейти я бе последвала, за да ù помогне да се преоблече, и сега тя лежеше в леглото на Джо. Поредната шумоляща еднодоларова банкнота бе купила съдействието ù.
Веднага щом майка ù се оттегли в своята стая, а Тийкстън изчезна в своите покои, Джо – облечена в работните дрехи на Кейти, излезе от къщи с пет еднодоларови банкноти и две петдоларови в джоба на полата. Срещна се с Еди на ъгъла на „Ървинг Плейс“, даде му еднодоларовите банкноти и двамата се качиха във файтона. Тъмната затворена кола щеше да е идеалното място да си откраднат още няколко целувки, ако искаха, но и двамата бяха твърде заети да говорят. Джо разказа на Еди всичко за посещението на Сали Гибсън и какво бе научила от нея.
Сега продължиха разговора си, докато пресичаха Канал Стрийт и тръгваха по „Мълбъри“, покрай тъмните витрини на магазините и осветените с газови лампи барове, покрай препълнените пепелници и празните бирени бурета. Заобикаляха залитащи пияници, бездомни котки, една сбръчкана стара жена, която продаваше ябълки от шапката си, и един уличен измамник, който ги подкани да отгатнат под коя чашка е орехът.
– Откакто разговарях със Сали, съм убедена, че Кинч е Стивън Смит. Трябва да са един и същи човек. Има прекалено много съвпадения – каза Джо, стиснала краищата на противния парцал, който ù даде Еди, под брадичката си. Сигурна беше, че миризмата на терпентин никога няма да излезе от косата ù.
– Да, но има един малък проблем с тази теория... Смит е мъртъв. Удавил се е. Корабът му потънал в Индийския океан, край Сейшелските острови – възрази Еди.
– Сейшелските острови ли? Откъде знаеш? – учуди се Джо. Тя не му беше казала.
– Проверих, след като получих писмото ти. В „Стандарт“ е излязла статия по въпроса през 1874 г. Репортерът пратил новината от Занзибар. Интервюирал чичо ти, който му казал, че Смит отплавал за Сейшелите на кораб на име „Чайка“, за да провери дали някой от по-малките острови е подходящ за отглеждане на индийско орехче. Така и не се върнал. Нито пък екипажът. Никой никога не видял кораба. В района, където плавал Смит, имало бури по това време – това било съобщено от екипажите на други кораби – и всички сметнали, че една от тях е потопила „Чайка“.
– Може Смит да е оцелял – предположи Джо.
Еди я изгледа скептично.
– Трудно е за вярване. Никой друг от екипажа не е оцелял.
– А може и да е.
– И къде са отишли? Не са се върнали в Занзибар. Никой никога не ги е видял отново. Нито кораба.
– Може да са стигнали до някой остров – настоя Джо.
– Ако са стигнали до голям остров, все някой щеше да ги види. По-малките острови са безлюдни. Как биха могли да оцелеят?