– С риболов – каза Джо. – Или... с кокосови орехи.
Еди изсумтя.
– Цели седемнайсет години?
Джо се замисли, опитваше се да намери отговор. И имаше такъв, сигурна беше. Кинч бе Стивън Смит. Трябваше да е той. Тя се замисли за тайното си посещение във „Ван Хутън“, за разговора на Кинч и Скъли, припомни си всяка дума. И изведнъж се досети за отговора.
– Пирати, Еди! – възкликна тя. – Той сам го каза! Помниш ли? Може да са го намерили на някой от островите и да са го взели на своя кораб.
– Корабите не могат да се доближат до много от тези острови.
– Може да са го открили след бурята да се носи върху отломки от кораба. Може водата да го е отнесла до някой остров и оттам да е пратил димен сигнал. Може да си е построил сал и да е отплувал от острова, а пиратите да са го забелязали в открито море.
Еди повдигна вежда.
– А може някой да е чел „Робинзон Крузо“.
– Права съм – настоя Джо. – Просто го знам.
– Да го знаеш не е достатъчно. Трябват ни доказателства. Не мога да си напиша материала без доказателства, ти не можеш да отидеш в полицията без тях, а нямаме нито едно.
– Засега – подчерта Джо упорито.
Двамата с Еди бяха навлезли доста навътре по „Мълбъри“. Джо, решена да разгледа прочутото гето в Шести район на Ню Йорк, пренебрегна заповедта на Еди да гледа само надолу и се огледа. Видя ниски дървени къщи, покрити със сажди по-високи сгради, заложни къщи и една барака, в която се продаваше кафе за по цент. Заобиколи дете, понесло кана с бира, мъртво куче, проснато насред тротоара, и един просяк, заспал върху топлата решетка на метрото. Наоколо се чуваха всякакви шумове – викове, бебешки плач, звънчетата по колата на някой клошар. Когато свиха по „Байард“, се появи и смрад – смрад толкова отвратителна и силна, че ги блъсна в носовете като тухлена стена.
– Еди! Боже господи – задъха се Джо. – Какво е това?
Миризмата изпълваше носа и гърлото ù и я задушаваше. Очите ù се насълзиха.
– Външните клозети. Сложи си престилката пред лицето.
Джо го послуша. Миризмата на терпентин ù се стори като парфюм. Зачуди се как дишат бедните хора, които живеят тук. Двамата изминаха още половин пресечка и Еди спря.
– Стигнахме – каза той и посочи стръмни стълби, които водеха от тротоара към мазето на една заложна къща. Свършваха пред тясна врата. От нея се процеждаше бледа жълтеникава светлина. Чуваха се откъслечни стихове от неприлична песен.
– Предполагам, че няма как да те убедя да се върнеш, нали?
Джо поклати глава. Еди заслиза по стълбите. Тя го последва и след минута се намери в стая с нисък таван, почернял от дима на пурите, и пръстен под. Въздухът бе наситен с миризми – пот, плесен и джин, а стените излъчваха влага. Беше пълно с мъже, мръсни и парцаливи, които пушеха и пиеха, но Джо забеляза и две жени, които седяха на пода, опрели гърбове в стената. Едната лежеше в безсъзнание, със спящо бебе в ръцете. Другата се взираше в чаша с алкохол, сякаш нищо друго не съществуваше.
Сега Джо разбра защо тези места се наричаха дупки – защото разбитите души в тях бяха стигнало до дъното.
Из стаята бяха пръснати няколко разнебитени маси и столове. Върху две бурета беше просната талпа, която служеше за бар. Двамата мъже, застанали пред него, огледаха нагло Джо и Еди, когато те приближиха. Единият каза нещо под носа си и другият се разсмя. Джо се огледа нервно, търсейки втори изход. За всеки случай. Само че не видя такъв.
Барманът им хвърли кратък поглед.
– Тук не даваме стаи под наем– каза той.
Еди се изчерви.
– Не ни трябва стая, Мик.
Барманът го огледа по-внимателно и се ухили.
– Еди Галахър, жив да не бях! От сто години не сме се виждали. Как си, момче?
– Добре. А ти?
– По-добре от всякога. Какво ще искаш?
Еди бутна един от доларите на Джо по бара.
– Търсим един човек – каза той тихо. – Човек на име Джаки Шоу.
Барманът прибра долара и посочи с глава към мъж, приведен над една маса в ъгъла.
Еди му благодари и двамата с Джо се запътиха натам. Джо се зачуди откъде Еди познава бармана, но не успя да се чуди дълго, понеже на няколко метра от тях започна сбиване. Размениха се груби думи, после единият от участниците сграбчи главата на другия, дръпна я надолу и заби коляно в лицето му. Джо чу отвратително изхрущяване и от счупения нос на мъжа шурна кръв. Тя прехапа устни, за да не изпищи, и се притисна към Еди.
В ръцете на Мик се появи бейзболна бухалка, която той удари в бара и на висок глас заплаши да разбие главите и на двамата, ако не излязат да се бият навън. Заплахите някак успокоиха Джо, колкото и да бе странно. Тя се съмняваше, че някой от посетителите на дупката ще закачи Еди или нея след казаното от Мик.